— Това е решението, с което разполагаме.
— Разрешение на вашия проблем, но не и на проблема на Маргарида.
— Няма друго разрешение — заключи директорката с категоричен тон. — Ще се наложи госпожа Аделайде да води уроците по специалното обучение.
— Няма да стане.
— Трябва да стане.
— Извинете, но ние не приемаме.
— Как така не приемате?
— Не приемаме. Искаме квалифициран учител, както е предвидено по закон.
— Забравете за закона. Няма пари, за да плащаме на такъв преподавател.
— Намерете ги.
— Чуйте добре какво ви казвам: няма пари. Госпожа Аделайде ще трябва да се заеме.
— Не приемаме, казах вече.
Директорката присви очи, взирайки се в семейството пред себе си. Направи пауза и въздъхна тежко, сякаш току-що бе взела трудно решение.
— В такъв случай ще се наложи да удостоверите писмено, че не приемате часовете по специално обучение.
— Не, няма да го направим.
— Моля?
— Няма да го направим.
— Защо?
— Защото не е истина. Разбира се, че искаме часовете по специално обучение. Но настояваме да бъдат водени от преподавател със съответната подготовка. Ние отказваме да приемем преподавател, който въпреки добрата си воля, не е подготвен да се занимава с деца със специални нужди. И можем да потвърдим това писмено.
Срещата приключи без краен резултат. Директорката се сбогува сухо, обезсърчена от безизходицата, а семейството напусна училището с чувството, че никога няма да достигнат до удовлетворително решение. За Томаш и Конщанса беше станало ясно, че не могат да разчитат на държавното училище; трябваше сами да наемат специален педагог, но както и толкова други неща в живота, те не можеха да си го позволят.
ПОГЛЕДНА НОМЕРА НА БЛОКА И ГО СВЕРИ С АДРЕСА, ЗАПИСАН в бележника му. Беше стара сграда, която видимо се нуждаеше от ремонт, разположена в горната част на улица „Латино Коельо“. Приближи до входа и видя, че вратата беше открехната. Томаш я бутна и се озова в коридор, декориран с азулежу; някои от плочките бяха пукнати, други — с помръкнала от времето боя; светлината от улицата беше единственото осветление, което идваше през вратата, и искреше в малкия вестибюл, откроявяйки геометричната фигура на пода, отвъд която бе пълен мрак. Томаш направи три крачки, потъна в сянката и се заизкачва по дървената стълба, чиито стъпала проскърцваха под тежестта на тялото му, недоволни от чуждото нахлуване, което нарушаваше сънливия им покой. Усети специфичната миризма на старо, на плесен и влага по пода и стените, която се бе превърнала в отличителен белег на старите сгради в Лисабон. Стигна до втория етаж и провери номера на близката врата; оказа се, че е застанал точно пред вратата, която търсеше. Натисна черното копче на стената и едно спокойно динг-донг се разнесе из апартамента. Дочу стъпки, после металното изщракване на бравата и вратата се отвори.
— Неj! — поздрави Лена, като го посрещна. — Vällkommen.83
Томаш застина в полумрака на входа, без да откъсва поглед от домакинята. Шведката бе облечена в силно вталена копринена светлосиня блуза, сякаш лятото бе в разгара си. Деколтето беше щедро отворено, разкривайки почти изцяло гърдите ѝ, едри и сладострастни, без сутиен, разделени от дълбока бразда; само зърната бяха скрити, но дори и така можеха да се отгатнат по релефа, който очертаваха под коприната, твърди и изпъкнали като копчета. Бяла минипола с жълта панделка вместо колан откриваше дългите ѝ прави крака, обути в елегантни черни обувки с висок ток, които подчертаваха съблазнителните извивки на тялото.
— Здравейте — най-сетне каза той. — Изглеждате… много красива днес.
— Наистина ли? — усмихна се девойката. — Благодаря, много сте мил. — Кимна му да влиза. — Знаете ли, в сравнение със зимата в Швеция, зимата в Португалия ми се струва лято. Постоянно ми е горещо и реших да си сложа нещо по-леко. Надявам се, че нямате нищо против.
Томаш прекрачи вратата и влезе в апартамента.
— Никак даже — каза той, като се опита да прикрие червенината, избила по лицето му. — Смятам, че е добро решение. Много добро.
Апартаментът беше приятно затоплен, в пълен контраст със студа отвън. Подът беше от старо дърво, с големи лакирани дъски; по стените бяха окачени старинни картини със строго излъчване. Неприятният дъх на сградата беше изчезнал и вместо него из въздуха се носеше приятен аромат на къкрещо на огъня ядене.
83