— Мога ли да взема сакото ви? — попита тя, протягайки ръка към него.
Професорът си съблече сакото и ѝ го подаде. Лена го окачи на закачалката до входната врата и поведе госта си по дългия коридор. Виждаха се две затворени врати отляво и кухня в дъното. До кухнята имаше друга врата; оттам се влизаше в хола, където имаше маса, подредена за двама.
— Как се сдобихте с този апартамент? — заинтересува се той, докато надничаше през вратата.
Старинни мебели от дъб и орех красяха хола. Имаше два кафяви дивана, обикновени и леко овехтели; телевизор, поставен на масичка; стенен шкаф, с изложени старинни предмети от порцелан. Дневната светлина, призрачно студена, струеше през два високи прозореца, които гледаха към вътрешен двор.
— Взех го под наем.
— Но как разбрахте за него?
— В СИМВ.
— СИМВ ли? Какво е това?
— Служба за информация и международни връзки. Помагат на чуждестранните студенти. Когато пристигнах, отидох да видя какво се дава под наем и открих този апартамент. Живописен е, нали?
— Да, наистина — каза Томаш. — И кой е собственикът?
— Възрастна дама, която живее на първия етаж. Това е апартаментът на брат ѝ, който се споминал миналата година. Тя решила да го дава под наем на чуждестранни студенти; казва, че са единствените наематели, за които може да е сигурна, че след известно време действително ще напуснат.
— Мъдра жена.
Лена отиде в кухнята, надникна в тенджерата на печката, разбърка яденето с дървена лъжица, после вдъхна парата, която се носеше над тенджерата, и се усмихна на професора.
— Ще стане вкусно. — Момичето излезе от кухнята и отведе госта в хола. — Разполагайте се — каза тя, като му показа дивана. — След малко обядът ще е готов.
Томаш се отпусна на дивана и девойката се настани до него, като непринудено сви нозе под тялото си. Притеснен от неудобната тишина, професорът отвори чантата, която носеше в ръка, и извади оттам някакви документи.
— Донесох едни записки за клинописното шумерско и акадско писмо — поясни. — Особено интересни ще ви бъдат така наречените детерминативи.
— Детерминативи?
— Да — каза той. — Това са семантични индикатори. — Посочи някакви клинописни завъртулки в записките си. — Виждате ли? Ето ви пример за дума, която може да се използва като семантичен индикатор. В нашия случай това е думата gis, която означава „дърво“ и се използва както за назоваване на дървета, така и за предмети, направени от дърво. Функцията на семантичните индикатори е да конкретизират значението на символите. В този пример детерминативата gis, когато е употребена преди…
— О, господин професоре — прекъсна го Лена с умолителен поглед, — не можем ли да се заемем с това след обяда?
— Да, разбира се — озадачи се Томаш. — Но аз си мислех, че искате да се възползвате от възможността да напреднем с материала.
— Не и на празен стомах — усмихна се шведката. — „Ако добре храниш слугата си, и кравата ще дава повече мляко“.
— Моля?
— Шведска поговорка. В този случай означава, че главата ми ще работи по-ползотворно, ако стомахът ми е пълен.
— Разбрах. Забелязах, че много обичате поговорките.
— Обожавам ги. Поговорките съдържат много мъдри поуки, не смятате ли?
— Да, сигурно.
— Убедена съм — възкликна е категоричен тон. — В Швеция обичаме да казваме, че поговорките разкриват онова, което хората мислят. — Повдигна вежди. — Португалците имат ли поговорки?
— Да, доста.
— Ще ме научите ли?
Томаш се разсмя.
— Какво всъщност искате да научите? — попита той. — Клинописното писмо или португалските поговорки?
— Защо не и двете?
— Но това ще отнеме много време…
— О, няма значение. Разполагаме с целия следобед, нали?
— Виждам, че имате отговор за всичко.
— „На жените шпагата им е езикът“ — поучително заключи Лена. — Това е друга шведска поговорка. — Хвърли му многозначителен поглед. — За мен тази поговорка има двоен смисъл.
Объркан, Томаш вдигна ръце.
— Предавам се.
— Мисля, че добре правите — каза тя, като се облегна на дивана. — Кажете ми, професоре, от Лисабон ли сте?
— Не, роден съм в Кащело Бранко.
— И кога сте дошли в Лисабон?
— Още съвсем млад. Дойдох в университета да уча история.