— Те наистина ли лежат там? — попита Молиарти, без да откъсва поглед от каменния саркофаг на Вашко да Гама.
— Кои?
— Вашко да Гама и Камоеш.
Томаш се разсмя.
— Така казваме на туристите.
— Тук ли са, или не?
— Нека представим нещата така — каза Томаш, положил ръка на гроба на великия мореплавател. — Тленните останки, които се намират в този саркофаг, почти със сигурност са на Вашко да Гама. — Махна към другия край на помещението. — А що се отнася до тленните останки, които са положени в онзи саркофаг, те със сигурност не са на Камоеш. Но екскурзоводите продължават да казват на туристите, че там лежи Камоеш. Това им допада и мнозина от тях се възползват от случая да си купят веднага Лузиадите.
Молиарти поклати глава.
— Не е честно.
— О, Нелсън, не бъдете толкова наивен. Как можем да сме сигурни, че това в действителност са тленните останки на човек, починал преди петстотин години? Преди петстотин години не е имало тестове за ДНК, поради което нищо не може да се смята за доказано.
— И все пак…
— Ходили ли сте в Севиля да видите гроба на Колумб?
— Да.
— А сигурен ли сте, че точно Колумб лежи там?
— Ами поне така казват.
— А ако ви кажа, че това е измислена история и че тленните останки, които се намират в Севиля, навярно не са на Колумб?
Американецът го изгледа въпросително.
— Не са ли?
Томаш поклати глава.
— Някои твърдят, че не са.
Молиарти сви рамене.
— Who cares?84
— Ето това е. Какъв е проблемът? Символичната стойност е важна. Може би не Колумб лежи там, но истината е, че онова тяло представлява Колумб. Нещо като гроба на Незнайния войн.
През централния вход нахлу шумна тълпа от възклицаващи и жестикулиращи испански туристи, избълвани от току-що спрелия пред манастира автобус; с камери на врата и сметанови рогчета в ръка, те плъзнаха из храма досущ като прегладнели мравки. Испанската инвазия, с хаотичната си, макар и благоговейна суматоха, наруши спокойствието на двамата историци, търсещи уединено кътче, за да си поговорят.
— Да се махнем оттук — предложи Молиарти.
Бягайки от туристите, те излязоха от църквата, купиха си два билета на касата, свърнаха из начупените вътрешни коридори и се озоваха пред Кралския манастирски двор. Малка градина с френско пейзажно оформление, без цветя, само с добре поддържана морава в геометрични форми, обграждаща малко кръгло езеро, украсяваше двора; вътрешното пространство с тревната площ и езерото беше заобиколено от сводовете и балюстрадите на галериите на двуетажната манастирска сграда. Посетителите поеха покрай долната галерия, любувайки се на изваяната от камък дантела по фасадите на коридорите, в която бяха вплетени безброй орнаменти. Имаше религиозни символи, кръстове на Военния орден на Христос, глобуси, гербове и емблеми, морски въжета, преплетени фигури, растения, птици, необикновени животни, гущери, морски дракони; сред екзотичната фауна и флора изникваха бюстове в римски стил, тук — Вашко да Гама в профил, там — Педро Алвареш Кабрал.
— Манастирският двор е невероятен — каза Молиарти.
— Разкошен е — съгласи се Томаш. — Един от най-красивите в света.
Любуваха се на сводовете на приземния етаж и се разхождаха без посока. Външните четиристенни колони бяха с изчистени и нежни орнаменти в контраст с пищната декорация на вътрешния свод в стил мануелин. Прекосиха разсеяно галерията, докато накрая американецът престана да проявява интерес към изваяните от камъка символични фигури и погледна Томаш.
— И така, Том? Имате ли вече отговори?
Португалецът сви рамена.
— Не знам дали имам отговори или още въпроси.
Молиарти цъкна недоволно с език.
— Том, часовникът отброява минутите, нямаме време за губене. Изминаха две седмици, откакто бяхте в Ню Йорк, и една седмица, откакто сте в Лисабон. Трябват ни бързи отговори.
Томаш се приближи до шадравана с каменния лъв, хералдическо животно на свети Йероним, от чиято уста се изливаше струя вода с монотонен и успокоителен ромон. Потопи ръка в студената и кристално чиста вода, но не обърна внимание на статуята; други, по-важни въпроси тревожеха съзнанието му.
— Вижте, Нелсън, не знам дали това, с което разполагам, ще ви хареса, но това е резултатът от ребуса, който професор Тошкано ни е оставил.
— Разшифровахте ли вече онова послание? — попита Молиарти.
Томаш седна на каменната пейка с гръб към двора пред масивния мраморен монумент на Фернандо Песоа и отвори чантата си.
84