— Още не знам, но подозирам, че част от отговора е скрит в този кристал.
— Моля те да ме извиниш, Леви — промълви Рамона кротко, за да не засегне увлечението му по всичко, свързано с маите, — но това е твърде грозно изображение на дървото. Все пак сейба е високо, величествено дърво, а това тук е ниско и тантуресто.
— Високо е точно 33,98 сантиметра и широко 21 сантиметра — потвърди Леви. — Съотношението не е случайно. Ако разделиш 33,98 на 21, получаваш 1,618.
Рамона се засмя и изви вежди питащо.
— А това е стойността на златното сечение, обозначавано с гръцката буква „фи“ — обясни съпругът й. — Производно е от редицата на Фибоначи, която е в основата на цялата природа…
Тя вдигна ръка, за да прекъсне напиращия поток от думи.
— Убедена съм, че добрият стар Фибоначи не би имал нищо против да прекъснеш за малко, за да се нахраниш.
Леви я прегърна за миг.
— Добре че си ти, за да ме връщаш на земята.
— Все някой трябва да го прави. Хайде, че и децата прегладняха, и аз.
Леви неохотно угаси лампите и излезе след нея от кабинета.
— Уф, я стига! — Ребека избута брат си настрани. — Мамо, Ариел само ме гони да ме налага по главата с тази възглавница!
— Престанете и двамата. Вървете да си измиете ръцете. Ей сега ще поднеса вечерята.
Леви сипа в две чаши от любимото вино на Рамона и вдигна своята за наздравица.
— Да пием за по-скорошното разгадаване на тайната в твоята статуетка — предложи жена му. — Какво ли означава тя, как мислиш?
— Струва ми се, че маите са се опитали да ни оставят послание. По времето, когато е създадена статуетката — преди около хилядолетие, тяхната цивилизация процъфтявала. Пирамидите и храмовете й се издигали от полуостров Юкатан в днешно Мексико до джунглите на Гватемала, Салвадор и Хондурас. Но само петдесет години по-късно цялата им цивилизация просто изчезнала и градовете държави били погълнати от джунглата.
— А знае ли се защо?
— Има различни хипотези — от смъртоносен вирус до падането на метеорит, но данните, с които разполагаме, не ги потвърждават. Мнозина подозираме, че неспирните войни между градовете държави, съчетани с изсичането на горите, са навредили толкова на природата, че маите вече не можели да се изхранват от посевите си. Каквато и да е причината, тя си остава сред големите загадки на историята. Помниш ли онзи старейшина на потомците на маите, с когото се запознах при последното си пътуване до Гватемала?
— Онзи от бреговете на езерото Атитлан ли? Роберто?
— Да, Роберто Арана. Той ми каза, че е голяма чест да намеря статуетката, но ме увещаваше да не разгласявам находката. Съществуването й е било тайна, пазена старателно от старейшините. Роберто обаче ми каза и че имало още две статуетки, всяка с кристал в короната на дървото. Онази, която донесох тук, е а-тон, мъжката фигура, но неутралната и женската тепърва трябва да бъдат намерени.
— Имаш ли представа къде може да са другите две?
Леви се усмихна криво.
— Де да имах… Разбира се, попитах Роберто, но той отговори твърде загадъчно: „Онези две няма да бъдат намерени, докато не настъпи моментът“. Божествено предопределение, така да се каже. — Леви се озърна към децата и реши да спести останалите подробности от разговора си с шамана. — Освен това според него статуетките ще подскажат къде се намира важният Кодекс на маите, но който се заеме да го търси, ще се нуждае и от трите фигури.
— Татко, а какво е кодекс? — стрелна го с поглед осемгодишната Ребека и русите й къдрици блеснаха в светлината на свещите.
— Много стара книга, миличка, изработена от кората на дърво, и се сгъва подобно на акордеон.
— Намерили от какво да правят книги — пренебрежително се обади Ариел.
Високото десетгодишно момче вече проявяваше дарбите си в училище. Той пък бе наследил тъмната къдрава коса, мургавата кожа и очарователната усмивка на майка си. Тази вечер обаче не беше особено весел.
— Не си прав, Ариел — благо каза баща му. — Хартията е отдавнашно изобретение на китайците, но първата печатарска машина е била създадена чак през 1448 година.
— Тоест — добави Рамона — маите е трябвало да използват само каквото са можели да си направят.
— Как беше в училище днес? — попита Леви дъщеря си.
— Ами добре — промърмори тя, изведнъж решила да се вторачи в масата пред себе си.
Бащата и майката се спогледаха. Обикновено Ребека преливаше от жизненост, но и тя като брат си беше потисната от нещо.