37.3.6 Всичко това се окачествява наистина като „грях“, ала: — грях се извършва само тогава, когато човек, въпреки пълното съзнание за духовната осъдителност на своите деяния, най-невъзмутимо прави това, което му се иска. Но и такива простъпки може да се смятат за непростими само в крайно редки случаи. Много по-често земният човек смята, че е сторил грях, когато всъщност не е могъл да намери в себе си силата, която би му помогнала да преодолее всички животински нагони и да постъпи според най-високите изисквания на своята душа. Познавах една възрастна жена, благочестива християнка от селско потекло, която много обичаше да се смее, но се стараеше сякаш да „компенсира“ всеки изблик на спонтанна веселост, възкликвайки: „Прости ми, Боже, този грях!“ — Ето докъде страхът от греха може да доведе и най-чудесните хора на земята, защото тази жена бе моята рождена майка и ако Готхелф бе имал случай да я срещне, тя щеше да заеме достойно място сред простодушните и пасторални героини на неговите произведения. Грях е далеч не всичко, което бива наричано „грях“, а много неща, които никой човек не би окачествил като такива, са всъщност истински грях! — Безспорен и нелек грях върши онзи, който отказва да наруши малко собственото си удобство, за да достави радост на ближния си, — твърде съмнително е обаче дали може да се говори за грях всеки път, когато някой извършва явна несправедливост в състояние на афект. Не е грях и ако човек обърне гръб на моето духовно учение, макар и да го познава, — грях е обаче това учение или отделни текстове от него да се натрапват някому против неговото желание! Никога не е грях да се убие животно, годно да послужи за храна на човека! Не е грях и умъртвяването на животно, представляващо заплаха за човешкия живот. Грях е обаче да караме това животно да страда повече, отколкото е безусловно необходимо, или да измъчваме и най-дребното насекомо, чието ужилване ни е обезпокоило! Дълг на всеки човек, съумял да обуздае жестоките си инстинкти, е да попречи на онези, на които това все още не се е удало, да задоволяват бруталните си нагони върху хора и животни, или най-малкото да им развали удоволствието от подобен акт, но това не бива да обърква чувствата му, карайки го да вярва, че като се опитва да очовечи в своите представи животното, той всъщност действува в негов интерес. Трябва да сме съвсем наясно, че с подобно объркване на човешкото чувство не можем да променим нищо в полза на животното, докато у човека съзнанието, че — освен тленната му животинска душа — една непреходна ентелехия: една неунищожима и извисяваща се над всеки физически живот душа е носител на присъщата му възможност за вечно битие, все повече избледнява поради премахването на ясната разделителна граница между двете еманации. — Съвсем закономерно хора, у които тази граница е изцяло заличена, стигат до такова извращаване на чувството, че за тях животното става неприкосновено, но отпада всяка задръжка да посегнат на физическия живот на ближните си, щом те се окажат пречка за осъществяване на собствените им стремежи. Любовта към животните, опитваща се да очовечи животното, води до омраза към човека! До същата враждебност към човека, която пламти във всеки див звяр, способен да му се противопостави с нокти и зъби.
37.3.7 Когато под въздействието на зловредни миражи, родени от едно свръхизострено мислене, човек проектира усещанията на вечната си душа в нисшата и тленна като всичко земно душа на животното, той може постепенно да загуби всякакъв буден, съзнателен контакт със своята вечна душа, докато волята за Любов към ближния укрепва осъзнаването във вечната му душа и спомага за все по-ясното определяне на действителните граници между собствената му тленна животинска душа и „човешката душа“, издигаща човека неизмеримо по-високо от животинското в самия него, както и във всеки друг. Съпреживяването тук е наш дълг! Но това вчувствуване не означава да проектираме, симулирайки някаква общност, усещанията си в едно същество, което няма никаква представа за подобни чувства, какъвто е случаят с животното, на което съответствуват единствено усещанията на нашата животинска душа, а изисква пълно абстрахиране от нея, защото само така можем да почувствуваме в собствената си вечна душа какви копнежи, надежди и очаквания изпълват вечната душа на нашия ближен. Често пъти е нужно съвсем малко, за да се изпълнят тези копнежи, надежди или очаквания, и онова, което жадува за малко отклик в заточената вечна душа на човека до нас, в повечето случаи не е нито голямо, нито трудно осъществимо. Става въпрос не за огромни усилия, а за доста скромен волеви импулс, който да превъзмогне собствената ни инертност и себичност, за да доставим радост на другия! Това е Любовта, която наистина можем да се „насилим“ да изпитваме, а малко неща оказват толкова благотворно обратно въздействие върху собствената ни душа, колкото подобно „насилие“!