Нямам намерение отново да обяснявам защо стоят така нещата, за които говорих в настоящия раздел, понеже съответните основания са изложени до най-големи подробности в книгите на моето духовно учение. Единствената причина да дам в тях описание на структурата на вечния Дух е тази, че земният човек не би могъл да разбере основанието за едно или друго духовно изискване, ако няма правилна представа за структурата на вечния Дух. Не е нужно тепърва да се доказва, че намиращите се в обръщение образни представи имат съвсем малко допирни точки с контурите на Действителността. Драстичната последица е, че както отделни хора, така и цели народи все повече смятат напразни усилията за постигане на взаимно разбирателство. Всеки индивид и всеки народ се е вкопчил в представи, които са толкова закоравели, че не се поддават на взаимно „напасване“ към вечната Действителност, без да се строшат. Трайното и доброжелателно разбирателство в съвместния живот между хората на земята не е обаче възможно без стремеж към взаимно и гъвкаво съгласуване на представите, за да се постигне адекватно съответствие на онова, което е Вечно-действително за всички!
37.4.0 РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ
Всяко словесно формулиране е истинска мъка за мен. На всичко отгоре, повечето от тридесет и двете произведения, в които е изложено моето духовно учение, са създадени в борба с многобройни и трудно преодолими външни препятствия. Отделните глави и текстове в него трябваше да представят по винаги нов начин Откровението на вечния Дух, което бе и основният подтик за моето свидетелствуване, но същевременно трябваше да служат на душата по такъв начин, че да се отдаде дължимото на всяко душевно състояние и на всяко въжделение на индивидуалната душа. Задачата беше не да се издигне сграда, в която всеки нов етаж да израства от вече построения, нито да се улесни възприемането на казаното от мен с помощта на колкото е възможно по-убедителни „доказателства“, а единствено:
- да се разкрие това, което напираше към откровение, в поредица от живи словесни образи. Неизразимото с думи трябваше да се предаде чрез иносказания и символи, а онова, пред което дори иносказанията и символите оставаха безсилни, следваше да намери израз в допълнително напрегнатото изграждане на отделни пасажи в обяснителна или разказвателна форма. Въпросът беше не да „убеждавам“ читателя, а да пробудя отново душата му, като призова нейните собствени, все още дремещи, възпоминания. Чрез моите свидетелства духовночовешкото в мен съвсем не се стремеше да придумва и „обръща“ някого във вяра, тоест да го накара да „приеме за истинно“ казаното от мен, — да не говорим, че това би било същевременно проява на най-лош вкус дори от гледна точка на чисто земночовешката ми същност. Нито една дума не съм написал с намерението да „убеждавам“. На всяка отделна душа трябва да се предостави правото свободно да решава дали да приеме или да отхвърли моето учение. Пак тя единствена може да реши кои от отделните му текстове отговарят по-специално на нейните особености и кои са очевидно предназначени за души с по-друга нагласа. Това не бива обаче да създава погрешното впечатление, че човек би могъл да усвои учението, като подбира по собствено усмотрение, какво е готов да приеме и какво предпочита да отхвърли! Ако някой си мисли, че би могъл по своя самоволна преценка да откъсне дори една-единствена съществена дума от тези книги, с това той само доказва, че не е все още дорасъл за цялото, и ще стори много по-добре да отхвърли всичко. Само при условие, че не се отнема и не се добавя нищо към него, аз мога да поема вечната отговорност за духовното си учение по отношение на всеки отделен човек, за когото то е предназначено. Но ако той се смята за призван да отстранява с лека ръка онова, което не му харесва, или да добавя неща, останали в главата му от прочита на други книги, в този случай аз съм принуден да снема най-категорично от себе си всяка отговорност! Тъй като ми е страшно болно за всеки земен човек, независимо от цвят, раса или степен на цивилизованост, който не успее да постигне своята вечна цел, не съм естествено далеч от желанието всички в течение на земния си живот да се домогнат до онова прозрение във вечната си същност, до което може постепенно да се издигне всеки един, стига да отвори душата си за моето учение и да следва съдържащите се в него съвети. Ала това желание е не само неизпълнимо, но и напълно лишено от себичност, защото създаденото от мен не е написано, за да завоювам „успех“ за книгите си, а за да бъде на разположение на онези, на които е отредено да усвоят тяхното съдържание. Непрекъснато се налага да обяснявам изрично на отделни читатели на моите книги, че не ми доставят никаква радост, когато ми говорят за вярата си в моето учение, а следователно и в мен самия, сякаш става въпрос за любезен жест към мен, — така както не биха могли и да ме „наскърбят“, ако ми кажеха, че смятат всичко написано от мен за празни думи и фантастични измислици. По чисто езикови съображения обаче възразявам срещу недопустимия начин, по който се изразяват някои, като заявяват, че „стоели в учението“. Тази лъхаща на мухъл и доктринерство фраза би трябвало да бъде непроизносима и несъвместима с добрия вкус за всеки, който има някаква представа за моето учение!