Макар предлаганото от мен духовно учение да е създадено с дълбоко благоговение в служба на вечната воля за откровение, скрити трябваше да останат много повече неща, отколкото можеха да бъдат разкрити. В заключителните стихове на „Книга за Царственото изкуство“ — където във възвишени символични образи се говори за пътя към Духа и се хвърля първоначална светлина върху всичко, което в останалите книги се разкрива подробно и всестранно пред душата на търсещия — аз посочих, че обединените с мен в Духа — направо споени до пълна идентичност с мен в Духа — мои Братя отначало приеха много трудно като земни хора мисълта, че днес на Запад на всеки, който може да чете, във формата на печатни произведения му се предлага, без да е бил подложен на каквато и да е проверка, нещо, което те самите са съобщавали само на предварително подготвените за него след най-сурови изпитания свои ученици. Но на същото място е казано също така как тази загриженост, напълно разбираема и за мен по силата на моето кръвно наследство, бе заличена със съображението, че скритото може спокойно да бъде назовано с име, без да се разбули пред онези, пред които то не може още да бъде разкрито. — Всъщност самото вечно Познание е в основата на всяко откровение, а не авторът на текстовете, и то си остава затворено за всички, на които не е готово само да се разкрие.
Тук съвсем не става въпрос за някакво потайничене, — нищо не ми е по-чуждо от стремежа да обграждам написаните от мен книги с ореол на тайнственост! А и те съвсем не се нуждаят от такова нещо, защото са сами по себе си тайнство и светят със собствената си сияйна Светлина. Искам обаче за лишен път да предпазя читателя от глупавата мисъл, че за да разбере „съдържанието“ на тези книги, било достатъчно да прочете написаното в тях. — Може да ги „прочете“ сто пъти, без да получи ни най-малка представа, какво всъщност е съдържанието им, понеже то не ще му се разкрие, ако сам не се е подготвил да го възприеме. Един пълен съд не може да побере нищо повече от онова, което се съдържа вече в него. Ето защо читателят трябва да постигне първо празнота, преди да може да възприеме в себе си учението, изложено в моите книги! Трябва първо сам да се е пречистил, преди да може да се изпълни с най-чистото познание, скрито в книгите на моето учение! — Това не е игра на думи, а трезва констатация.
В „затворената градина“ не може да се проникне и през никакви „задни вратички“! Безполезно е читателят да се рови в стари и нови мистични писания, в стари и нови философи, та дори и в окултистки съчинения, опитвайки се да изостри погледа си за нещата, които наистина се съдържат в моите текстове, но не могат да бъдат намерени от непризвани. Ако иска да бъде сподобен* с такова призвание, той трябва не само да живее, както го уча да живее, и да постъпва така, както го съветвам да постъпва, но и ден след ден да се задълбочава, без следа от нетърпение, в страниците на моите книги. Те крият за него още толкова много съкровища, че след време ще му е трудно да проумее как може да не е забелязал по-рано нещо, което сега, при четенето на същите изречения, просиява пред него с кристална яснота. Същото преживяване се споделя от всеки, който се чувствува привлечен от книгите на моето учение, макар те да са в състояние да му дадат много повече, отколкото е очаквал да получи от тях. Няма такава област от земния човешки живот, за която читателят да не може да извлече съвет и помощ от тези книги. Несравнимо повече, отколкото би могъл да се надява, съдейки от заглавията на книгите и отделните им раздели! Казвам това не само без каквато и да е сянка от самохвалство, но и почти без да осъзнавам собственото си авторство, сякаш някой друг е написал онова, на което ми бе възложено да дам форма. Не мога, разбира се, да променя факта, че знам какво се съдържа в това духовно учение, а следователно и какво може да се намери в него. Ето защо би било неестествено, ако не желаех колкото може повече от моите ближни да го намерят още по време на земните си дни. Доколкото зависеше от мен, аз улесних в максимална степен това намиране, а и сега се опитвам да го улесня с настоящия „кодицил“ към моето духовно наследство. Тази всъщност е единствената причина, накарала ме да публикувам настоящите допълнителни редове, и не виждам друга, заради която бих написал каквото и да било след окончателното завършване на учението. Решаващото обаче ще трябва да направи самият читател, а как точно да го направи, му бе показано още веднъж в тази книга.