РАЗДЕЛ ШЕСТИ
Спомням си времето, когато изпитвах все още огромно притеснение от задължението да призная пред ближните си, че за мен са непосредствено достояние във вечния Дух неща, до които те никога не биха могли да получат достъп през време на земния си живот. Това притеснение се подсилваше от обстоятелството, че земната ми природа, водеща потеклото си от лесничеи и земеделци, изпитва направо отвращение към всякакво самоизтъкване и излагане на показ и се съпротивлява с всички сили, когато бива принуждавана да се откаже от сдържаността си. Никога и никъде не съм се стремял към това! Дълго време за мен бе почти непоносима наложената ми, противно на моите земни наклонности, забрана да назова външните имена и да посоча точните земни местожителства на всички идентични с мен във вечния Дух, „единородни“ Синове на Отца, доколкото те живееха и все още живеят във видимо земно тяло, защото през онзи период страдах много от това, че така ми бе отнета възможността чрез едно лесно проверимо външно потвърждение да запазя поне собствената си личност от въвличане във всевъзможни спорове. Изтече доста време, докато осъзная, че единствен аз трябва да свидетелствувам за себе си пред другите и че съм длъжен да сторя това със собственото си слово. — Дори евангелските думи: «Макар аз сам да свидетелствувам за себе си, свидетелството ми е истинско, защото зная откъде съм дошъл и накъде отивам; а вие не знаете откъде съм дошъл и накъде отивам» (Йоан. 8:14), не бяха в състояние да ми дарят тъй нужната ми за външното в мен земна утеха. И макар да си казвах, че ако някой не е в състояние да повярва на думите ми, той няма да повярва нито дума и на онези, които — съединени с мен в словото ми — вече всъщност му говорят чрез моята уста, в земното всекидневие това си оставаше твърде слабо утешение за мен. Ако тогава намирах за сурова и жестока категоричната забрана да събирам във външния живот данни, на които бих могъл да се позова при нужда, то днес изпитвам само признателност, че бях предпазен от неизкупимата вина да издам самоличността на тези живеещи в скритост люде, които не могат да се разкрият външно пред света. Такова провинение би ме провалило и съсипало, без да помогне с абсолютно нищо на другите. Не ми бяха спестени моменти, когато се налагаше да превъзмогна доста основателни аргументи на разсъдъка — съпротива, на която земният човек в мен не би се решил в подобно мъчително състояние, — но неразрешеното в миналото ми се струва толкова малко желателно днес, че бих помолил в никой случай да не ме обременяват с него, ако подобна загриженост не е вече наложителна... За щастие решението сега е предоставено единствено на мен!
Принуден съм също така, макар и под натиска на съвсем други необходимости, да запазя, единствено в интерес на читателя на книгите от моето духовно учение, скрити от него някои неща и да се откажа от някои „обяснения“ на вече изложеното. Опирайки до максимално допустимите граници на онова, за което мога да поема отговорност, аз се постарах все пак да се съобразя с достатъчно добре познатата ми от миналото мания на интелекта да търси „обяснение“ за всичко, макар това да не се забелязва от непознаващия тези граници. То не бива обаче да се забравя от читателя при усилията му да вникне в моето учение дори ако той не може сам да провери изложеното в него! На предварителна проверка не подлежат доста неща, които по-късно могат да бъдат почувствувани твърде осезателно. Не може наистина да се възрази нищо срещу стремежа на земния човек да търси обяснение за нещата, които му изглеждат неразбираеми и неясни, но тази потребност от „обяснение“ се корени единствено в животинско-човешката природа и няма абсолютно нищо общо с вечната духовносубстанциална душа. Тя съответствува всъщност на проявяваното от животните любопитство, макар и на отреденото на човека по-високо — или, по-точно казано, обусловено от способността му да мисли и абстрактно — равнище. Потребността от обяснения е нисше, чисто мозъчно желание и не бива да се бърка със стремежа към духовно познание! Всяко „обяснение“ повдига нови „въпроси“, освен ако мозъкът доброволно, или съзнавайки неспособността си за истински духовни прозрения, не се задоволи с аксиоми. В структурата на вечния Дух не съществува онова, което в мозъчната сфера се нарича „обяснение“! Тук става въпрос за познание, не за „обяснение“! Познанието се корени, отвъд каквито и да било въпроси, в Живота на вечния Дух, независимо от едни или други измислени основания. Щом то бъде постигнато, отпада всяка потребност от „обяснения“. Яснотата на истинското Познание няма нужда от по-нататъшно обясняване и стои високо над всичко, което може да се „обясни“. А моето духовно учение е създадено, за да води до познание, — не за да „обяснява“ нещата на духовния Живот! —