За завършек ще повторя едно указание, макар то да е отдавна вече включено в моето учение там, където говоря за „ценността на смеха“. Този съвет бе като че ли проверен на практика тъкмо в книгата, където се намира посочената глава, защото към нея бе приложена една моя снимка, която и преди не ми харесваше особено, но така, както я бе подготвило за печат издателството, изглеждаше направо непоносима. Не ми оставаше нищо друго, освен — да се разсмея от все сърце, казвайки си, че който съумее да съчетае текста на книгата с тази снимка, може спокойно да я остави на мястото й, а ако някой има чувството, че тя внася „фалшива нотка“, нека избере между снимката и книгата и да пренебрегне онова, което не му харесва. Сега обаче бих помолил по-често да се препрочита написаното там от мен за „ценността на смеха“. То е от решаващо значение за правилното възприемане на моето духовно учение! — Не искам, разбира се, да кажа, че трябва да четем със смях за сериозни неща, но ми се ще да видя читателя отхвърлил неприятната привичка да си налага погребална физиономия, щом стане дума за вечни неща и за Бога! Странен облик придобива в мозъците този „Бог“, след като спокойно се приема, че „чадата му“ трябвало да се обръщат към него само с тъжно изражение и клепнали уши, понеже съзнанието за греховете им не можело да не ги потопи в скръб! Че тази печално тесногръда представа за Бога би била — съпоставена с Действителността — равностойна на богохулство, ако беше възможно Бог да бъде наистина „охулен“, което само по себе си е вече едно ужасяващо объркване на представите, — не стига естествено до съзнанието на тези запленени от мозъка си клетници, искрено убедени, че могат да застанат пред лицето на своя въображаем Бог само със „съкрушено сърце“, затова те си остават невинни в своята заблуда. И те, и техните тъй твърди във вярата си учители, все едно дали са християни или последователи на друга религия! Ала на онзи, който иска да има ясен поглед върху нещата, съм принуден най-категорично да заявя, че всяка въображаема „близост до Бога“ е суетна самоизмама, ако човек при това загубва — своя хумор! Моля също така да се препрочете казаното вече от мен в книгата ми с ритмични напътствия „Вечна Действителност" под заглавията „Божествен смях“ и „Самомнителност“!
Тъй като моето учение има за цел не да утолява жаждата за узнаване на скрити неща, а да навлезе в живота, не бива никога да се забравя, че само живот, в който не липсва смехът, е в съгласие с това учение. С навъсено умуване не се стига доникъде! И нека никой не твърди, че земните жители имали днес по-малко поводи за радост от когато и да било досега! Трябва, напротив, да се каже, че всичко би вървяло много по-добре в този свят, ако хората се наговореха да бъдат преди всичко радостни и събудеха в себе си съзнателната, крепка воля, на всичко мрачно, грозно и отвратително в заобикалящия ги свят да противопоставят своята любов към живота. Злото е все така сред нас, макар един автор да беше казал, че може да ни изведе „отвъд добро и зло“, и то не би могло да се премахне от света, като се „озлобяваме“ срещу него. Единственото средство да го ограничим е нашата собствена доброта. Вярно е, че добротата не действува светкавично като оръдеен изстрел, защото тя иска — да помага, — не да руши!
Който чете моите книги и не се изпълва от ден на ден с все повече добросърдечие и ведра любов към живота, превръщайки се постепенно за своите най-близки и не толкова близки хора в светло слънце на добротата и радостния живот — особено когато има всички основания да е дълбоко натъжен, — той може да научи книгите ми „наизуст" и да ги рецитира както детето казва заученото си стихотворение, но ще си остане все така безкрайно далеч от действителното съдържание на моето учение! По са ми скъпи читателите, които не задържат нищо „в главите“ си, защото всичко прочетено навлиза веднага във всекидневния им живот!