Това, което оставям подир себе си, не е нито нова „религия“, нито предполага обвързаност с някоя съществуваща вече „вяра“. То представлява едно живо във вечния Дух и идентично със самия мен учение, как човекът на земята — където и да се намира — може да се научи да живее живота си щастливо и с ведрата увереност на озарения от истинско познание, за да посрещне със светло и радостно упование прехода към отвъдното, когато един ден това земно тяло пусне на свобода дължащата му благодарност душа, която се изживява в него и чрез него в този външен, подвластен на времето земен свят. Но нека за наследството ми се погрижат единствено онези, които наистина са тук мои „пълноправни наследници“!
РАЗДЕЛ СЕДМИ
За устремилия се в себе си към Бога благодарността е нещо толкова съществено и важно, колкото и вечната Любов от най-ефирните до най-могъщите й форми на проявление! Основната нагласа на всеки земен човек, който жадува живият му Бог да се „роди“ в него и да го изпълни с вечната си Любов, трябва да бъде такава, че той винаги да се чувствува благодарен! Съдържанието на цялото мое учение предпоставя негласно вътрешно признателния човек: — онзи, който е изпълнен с благодарност не само за своя живот, дори ако той му носи само земни мъки, но изпитва признателност и за най-малкото внимание, за най-скромната проява на красота, доброта, съчувствие и грижовна обич в живота си. Ако поразмислим малко, не без удивление ще установим, че целият ни земен живот е изпълнен с хиляди дребни и още по-дребни неща, очакващи благодарност от нас, колкото и малко внимание да сме им обръщали досега. В такива случаи повечето хора несъзнателно проявяват неблагодарност дори ако по природа са дълбоко признателни за всяко насърчение, за всяка помощ и всяко добро, усещани от тях като такива.
Радостта процъфтява и става непреходна сила само ако благодарността за всяка изпитана радост подготвя почвата за нея. В думите ми, посветени на молитвата, е съвсем ясно посочено, че бихме лишили молитвите си от най-съкровената им сила, ако не ги изпълним и с благодарност. Не бива обаче да чакаме, докато благодарността се наложи като нещо „неизбежно“, за да се опитаме едва тогава, с много усилия и под натиска на обстоятелствата, да предизвикаме в себе си чувство на признателност! Благодарността трябва да стане за нас жизнена потребност, — да намери хранителни сокове дълбоко в нас и да изпълни целия ни земен живот. Тя трябва да получи предимство пред всички останали усещания и на нея именно трябва да отдадем най-топлите лъчи на Любовта! Признателността не е просто „красиво качество“, не е „добродетел“ и не е „дълг“, произтичащ от унаследени условности, — тя е основна сила на вечната душа на човека. Безброй други сили се захранват от тази основна сила. Тъй като в земния човек се изживява и тленната животинска душа на неговото тяло, няма нищо чудно, че той също усеща в себе си чувството на симпатия, което животните, запазили спомена за стореното им добро, проявяват понякога толкова силно, че дават повод да се говори за „благодарността на животните“, — но не за този вид „благодарност“ става дума тук. Макар животното, водено от чувството си на симпатия, да е способно на саможертва, когато види изложен на опасност човека, към когото изпитва привързаност, породена най-често от сторено му в миналото голямо добро, — подобно поведение е безкрайно далеч от благодарността, която трябва безусловно да изпълни живота на човека, за да може неговият жив Бог да бъде осъзнат още тук, на земята, от вечната му душа. Нека никой не твърди, че не съм говорил достатъчно за това. Още в първите си книги едва ли не на всяка страница съвсем ясно сочех кое е предварителното условие! Ако не съм произнасял дословно и специално думата „благодарност“, това се дължеше на опасенията ми, че подобни думи можеха да се изтълкуват превратно като приканващи към някаква лична признателност спрямо самия мен. Надявам се, че днес вече мога да забравя тези свои опасения, ето защо не искам да завърша настоящата си „последна дума“ към моето духовно учение, без още веднъж изрично да подчертая от какво жизнено важно значение е благодарността.
Предполагам, че сега вече е добре известно колко далеч съм от желанието да получавам признателност и колко малко съответствува на моя нрав да слушам думи на благодарност дори в сферата на външния живот, ето защо бих могъл да очаквам, че няма да бъда зле разбран, когато все пак приемам, при необходимост, да ми се благодари за положените от мен земни усилия да възвестя на ближните си онова, което е мое съкровено достояние във вечния Дух. — Бих възпрепятствувал разгръщането на духовната сила на благодарността във вечната душа на благодарящия, ако в случаите, когато наистина се изпитва признателност, се поддавах на земно унаследената си свръхчувствителност и отблъсквах от себе си всяка проява на благодарност. Тук аз трябва да помогна, като приема израза на това чувство!