Ала благодарността, необходима, за да се получи достъп до Вечното, почти не се нуждае от думи. Още от първите дни, когато децата ми започнаха да разбират смисъла на моята реч, започнах да им обяснявам, че обикновената вежливост изисква наистина да се казва „благодаря“, но че и най-хубавата дума на благодарност не означава всъщност нищо в сравнение с чувството на признателност и подтикнатото от него практическо действие! Днес те могат сами да потвърдят какво богатство от вътрешно щастие ни дарява подобно действие! Активната благодарност не знае покой в неуморното търсене — а това само по себе си е вече извор на щастие — на възможности да сторим на свой ред нещо достойно за благодарност, което да е също така справедливо и добро, все едно дали то ще стане известно на човека, към когото изпитваме признателност. Такъв стремеж може да доведе до разгръщане на най-добрите сили на душата, да поддържа насочеността на волята към определена цел и да стимулира разума да не жали усилия за постигането на тази цел. Най-голямата печалба обаче е непреходна и се състои в насищането на целия ни живот с онази способност да благодарим, която е предварително условие за всяко истинско издигане до познанието във вечния Дух. Не бива никога да принуждаваме детето да благодари! Като възрастни ние имаме душевно обусловеното задължение да му помогнем — доколкото то доброволно приема помощта — да се научи да изпитва щастие от възможността да проявява благодарност! А от онзи, който се стреми към най-съкровения Първоизвор на своя живот — като залог за вечната трайност на този живот в общност с Бога, — се изисква във вечния Дух да е благодарен за самото право да благодари и така да осъзнае какви възможности за щастие са му дадени с това „право на благодарност“...
Способността да се благодари трябва да се култивира постепенно до такава степен, че да откликва и на най-дребния повод, който би могъл да породи чувство на признателност. Няма нищо по-лесно от това, стига наистина да го искаме! Нужно е само да свикнем, ден след ден и на всяка стъпка, да търсим съзнателно в себе си и във външния свят поводи за изпитване на благодарност. Няма опасност да прекалим в това отношение, а онова, което ще открием, може далеч да надхвърли всичките ни очаквания. Самовнушението и празните жестове си остават, разбира се, напълно безполезни тук! Не бива също така да се опитваме насила да предизвикваме в себе си чувство, срещу което се опълчва всичко в нас и което си остава чиста преструвка, колкото и да си въобразяваме, че малко или много го изпитваме! Но дано Небето не даде този съвет да бъде чут от всички ония, които и без това са се превърнали вече в истинска напаст за околните, тъй като не пропускат случай да проглушават от сутрин до вечер ушите им с нескончаемите си проповеди за това, колко много поводи за благодарност имали — те, другите!
За да се отприщи голямата душевна сила на истинската признателност, най-добре е колкото може по-малко да говорим за благодарност и за вълнуващите ни чувства на признателност. Но разгърне ли се веднъж в нас тази сила, така че всяко стръкче трева, всяка цъфнала клонка, всеки слънчев лъч, всяка по-любезна дума на запитания за пътя непознат човек или просто доброто ни самочувствие, когато сме здрави, както и най-малкото облекчение, когато тялото ни е принудено да се справя с болки или болест, да се посреща с истинска благодарност от нашето съзнание, тогава вече не сме далеч от онази постоянна готовност да благодарим, която е нещо като предварителен израз на признателност и най-действена помощ за всеки човек, тръгнал по сочения от моето учение път! Само една крачка вече дели тази готовност да благодарим от душевния мир, «който светът не може да даде», защото се постига единствено в извоювания от самите нас вътрешен покой!