Явно преводът съответстваше на записаното в бележника на Лесли, защото тя не престана да кима през цялото време, докато той четеше.
Четвъртият предмет грабна цялото внимание на Лурдс. Беше керамичен звънец, с чиято помощ някой жрец или шаман вероятно е призовавал подопечните си на молитва или събрания. Беше разделен на две части — хлопка отгоре и съдинка за билки отдолу. От артефакта се носеше слаба миризма на джинджифил, което означаваше, че е бил използван неотдавна. Халката в горната част предполагаше, че е бил закачен на върха на овчарска гега или жезъл с подобна форма. Предметът беше излъскан, сякаш е бил предаван и пазен в течение на стотици, а може би и хиляди години. Може би в съдинката някога е имало масло и тя е служела на собственика си като фенер.
Надписът определено отделяше звънеца от останалите предмети. Всъщност именно той беше най-завладяващата му характеристика.
Лурдс не можеше да го прочете. Но това не беше всичко — никога през живота си не бе виждал подобни знаци.
Галардо слезе от колата в уличката зад сградата с наетите от телевизионния екип помещения. Бързо отиде до задната част на автомобила, следван от Фарук и Ди Бенедето.
Пиетро отвори багажника отвътре. Капакът се вдигна бавно, разкривайки брезентовите чували. Галардо отвори най-горния и извади един „Хеклер и Кох MP5“. Сложи специално модифицирания заглушител, докато Чимино застана до него.
Чимино беше як и нисък тип, който прекарваше цялото си време във фитнес залите. Неговият наркотик бяха стероидите и той неизменно се намираше опасно близо до предозирането, само на крачка от пълното обезумяване. Четвъртитата му глава беше бръсната. Лицето му се разполовяваше от авиаторски очила.
— Вътре ли са? — попита Галардо.
— Да — отвърна Чимино и също взе един картечен пистолет.
— Охрана?
— Само тази на сградата. Нищо работа — каза Чимино, докато завиваше с отработени движения заглушителя.
— Добре звучи. — Фарук също си взе оръжие и го пусна в платнената чанта, която висеше на рамото му.
— Хайде тогава — каза Галардо, усещайки трепета в стомаха си от предстоящия екшън и успеха, който несъмнено го чакаше. Потупа чантата и влезе през страничния вход на сградата.
Убеден, че някой се опитва да го изиграе, Лурдс се вгледа по-отблизо в надписа. Струваше му се, че той е бил нанесен наскоро върху стария звънец (което би било глупаво, тъй като подобно нещо би съсипало огромната стойност на артефакта) само за да го заблудят. Ако наистина ставаше дума за фалшификат, то създателят му беше истински майстор. Надписът бе гладък на допир. На места дори бе изтрит до степен едва да се различава.
Аха. Може и да е менте. Но страшно добро менте.
Съвсем инстинктивно Лурдс бръкна в раницата си, която бе оставил до стола, и извади мек молив и таблет с тънка копирна хартия. Постави един лист върху звънеца и затърка с молива върху хартията, за да получи негативно изображение.
— Какво правите? — попита Нийл.
Лурдс бе така погълнат от загадката пред себе си, че не му обърна внимание. Извади малък цифров фотоапарат и засне звънеца от всички страни. Светкавицата, особено когато се използва върху гладка керамика, невинаги позволява да се направят добри снимки на бледи надписи. Именно затова Лурдс използваше молива и хартията.
Беше напълно погълнат от работата си. Дори не забеляза Лесли, когато пристъпи напред и застана от другата страна на бюрото.
— Какво става? — попита тя.
— Къде намерихте това нещо? — попита Лурдс, като въртеше звънеца в ръце. Хлопката издаде тих мелодичен звън.
— В един магазин.
— Какъв магазин?
— За антики. Магазинът на баща му — Лесли кимна към мъжа, който стоеше до стената. Човекът изглеждаше малко разтревожен.
Лурдс го прониза с поглед. Нямаше намерение да позволява да го поднасят. Естествено, ако ставаше въпрос именно за това. Беше почти убеден, че това не е някакъв номер. Струваше му се прекалено засукан. Звънецът изглеждаше истински.
— Откъде е дошло това? — попита Лурдс на арабски.
— От баща ми, сър — любезно отвърна мъжът. — Младата дама поиска да сложим нещо старо наред с другите неща. За да ви изпита по-добре, както сама каза. С баща ми обяснихме, че и ние не можем да прочетем написаното, така че нямаме представа за какво се говори в него. — Той се поколеба. — Младата дама каза, че нямало значение.