В същия момент тя отговори на руски.
— Какво искаш?
— Идвам с дарове. — Лурдс се опита да се усмихне и вдигна двете бири.
— Имам си хладилник и в моята стая. Махай се.
Част от самоувереността му се изпари. Лурдс свали бирите.
— Искам да поговорим.
— За какво?
— Дешифрирах част от надписите върху инструментите.
— Добре. Можем да поговорим за това сутринта.
— Искам да говоря сега.
— Сега не е време за разговори. Иди да поспиш.
Лурдс се поколеба. Знаеше, че се държи като упорито дете.
— Не мога да спя.
— Изпий бирите. Ще заспиш. Имаше тежък ден.
Опита се да измисли друг аргумент, но не успя. Обхвана го чувство за безсилие.
— Искам да знам дали съм на прав път.
— Не съм лингвист. Не мога да ти помогна.
Без да има какво да възрази, Лурдс се извини за събуждането и понечи да си тръгне. Не беше изминал и три крачки, когато тя отвори вратата и го повика. Той спря и се обърна.
Беше прекрасна в пижама и с разпусната коса. Естествено, пистолетът в ръката й бе в крещящо несъответствие с всичко това.
— Влизай — въздъхна тя. — Но ако се опиташ да се занасяш, ще те застрелям.
Докато говореше, Лурдс крачеше напред-назад. Не можеше да се сдържи. Колкото повече говореше, толкова по-енергичен се чувстваше. Всяка следваща дума сякаш подклаждаше пожара в него.
Наташа седеше свита в леглото, опряла брадичка в коленете си. Пистолетът лежеше на възглавницата до нея. Лурдс осъзна, че и тя не беше спала. Беше седяла тук в боен режим.
Отпиваше от бирата си, докато го слушаше, а неговата се стопляше и изветряваше на масата, докато изгряващото слънце нагряваше прозореца зад завесите.
— В надписа се говори за островно царство — каза Лурдс. — Мисля, че става въпрос за Атлантида.
— Атлантида — повтори Наташа с такъв тон, сякаш не му бе повярвала и за секунда.
— Така мисля. Макар в надписите да не я наричат с това име.
— А как я наричат?
Лурдс поклати глава.
— Трябва да познавам по-добре езика, за да разбера. Онова, което правя, е да замествам с думи и идеи символите от надписите. Мога да използвам името Атлантида за острова и дори да наричам жителите му атланти, но не е задължително те наистина да се наричат така.
— Тогава защо островът е известен като Атлантида?
— Това име е използвал Платон в диалозите си. По-късно океанът, в който се предполага, че потънал, бил наречен Атлантически. — Лурдс се опита да подреди всичко в ума си. — Нека засега просто да го наричаме Атлантида.
— Даваш ли си сметка, че Римокатолическата църква смята, че е открила Атлантида? Има го по всички новини.
— Няма значение дали са я открили, или не са — каза Лурдс. — Там няма да намерят нищо важно.
Наташа му се усмихна и поклати глава.
— Звучиш ужасно самоуверено.
— Така е. Намирала се е под водата девет или десет хиляди години. Това се отразява зле на артефактите — макар че при подходящи условия голяма част от тях биха оцелели. Керамика, обработен камък, злато. Но не вярвам, че ще се различават особено от други артефакти от същото време. Ти мислиш ли, че ще открият нещо?
— Аз съм открила, професор Лурдс, че животът е съставен от множество странни случки. Да вземем например това: аз винаги съм знаела, че може да ме убият. Такова е естеството на работата ми. Но мисълта, че Юлия може да стане жертва заради нещо, което е изкопала, никога не ми беше минавала през ума.
Спря за момент, но Лурдс не каза нищо и тя продължи да говори:
— Освен това в този свят има неща, които са съществували хиляди години и продължават да съществуват. Пирамидите. Гробниците на фараоните. Древни документи, които несъмнено си чел.
— Да, но обектът при Кадис е бил под водата цели хилядолетия, докато земетресението не го издигна от морското дъно. — Лурдс поклати глава. — Няма да намерят нищо ново или уникално на онова място.
Тогава защо Атлантида е толкова важна?
— Не зная. Зная обаче, че именно тя е мястото, където се е случило онова, за което се говори в надписите.
— Какво е то?
— Катаклизъм.
— Островът е потънал.
— Да. Но според това, което прочетох, авторите вярват, че бог е потопил острова.
— Ти не вярваш ли?
Лурдс въздъхна.