Лесли се отпусна в ръцете му. За миг Лурдс си помисли, че всеки момент ще избухне и ще го нарече страхливец. Беше открил, че в напечените моменти здравият разум често се бърка със страхливост от онези, които наблюдават отстрани.
Двама младежи от екипа надникнаха от местата, където се бяха скрили. Никой не стреля по тях и Лурдс реши, че вече е достатъчно безопасно, за да се надигне. Стана и помогна на Лесли да се изправи.
Излезе в коридора, като се взираше в дупките от куршуми, прошарили отсрещния край, стените, пода и тавана. Лошите не се проявиха като снайперисти, но определено бяха изстреляли предостатъчно олово в тяхна посока.
— Обади се на полицията — каза Лурдс на един от младите араби. — Кажи им, че нападателите са избягали и че сме останали само ние. Нека да знаят предварително, за да не стане някоя беля.
Младежът, който и без това бе пребледнял, съвсем побеля и се хвърли към телефона.
Лесли се откопчи от Лурдс, изтича към прозореца и погледна навън.
Той я последва, но не видя нищо.
— Изгубихме звънеца, без дори да разберем какво представлява — рече тя.
— Не съвсем — отвърна Лурдс. — Направих копия на надписа с молива, а също и пълна серия снимки на самия предмет. Може да сме изгубили звънеца, но не и тайните му. Каквито и да са те.
Запита се дали захващането със загадката няма отново да ги изправи пред нечии дула. Някои искаха този звънец достатъчно силно, за да убият целия телевизионен екип, само и само да се доберат до него. Дали щяха да опитат същото, за да попречат на проучването му? На един професор по лингвистика не трябваше да се случват подобни неща.
Нито пък разговор със стотина превъзбудени египетски ченгета.
Но доколкото можеше да съди от стъпките по коридора, днес май му предстоеше да научи куп нови неща.
3.
Площад „Свети Петър“
Ватикана
17.08.2009
По-малко от хиляда души живееха между стените на Ватикана, но всяка година в града се стичаха милиони туристи и вярващи. Ето защо най-малката държава в Европа беше и страната с най-високата в света престъпност на глава от населението. Всяка година наред с туристите и вярващите тук идваха и тълпи от джебчии и улични крадци.
Кардинал Стефано Мурани беше сред целогодишните обитатели на Светия град и — поне през повечето време — му харесваше да живее тук. Отнасяха се добре с него и веднага печелеше всеобщото уважение, независимо дали носеше кардиналската си роба или костюм на Армани, който често обличаше, когато беше свободен от задълженията си. Днес не беше в църковни одежди, тъй като имаше лична работа и не искаше да го запомнят като представител на Римокатолическата църква.
Беше висок почти метър и деветдесет и изглеждаше много добре. Знаеше го и винаги се грижеше да се представи в най-добра светлина. Тъмнокестенявата му коса, подстригвана веднъж седмично от личния му стилист, който го посещаваше в покоите му, беше грижливо сресана. Тънка брада очертаваше челюстта му и се разширяваше върху брадичката, преди да се съедини с поддържаните мустаци. Черните очи доминираха на лицето и именно тях хората запомняха най-добре при срещите си с Мурани. Според някои те бяха студени и безмилостни. Други, които нямаха техния опит, го смятаха просто за открит и твърд — сигурен знак за вярата му в бог.
Вярата му в бог, подобно на вярата в самия себе си, бе съвършена. Той знаеше това.
Освен това неговите дела бяха и божии.
В момента десетгодишното момче, което се извиваше в ръцете му, бе убедено, че го е сграбчил самият дявол. Или поне беше казало така, преди Мурани да го накара да замълчи. Сега ужасът бе разширил очите на детето и изтръгваше жални мяукащи звуци от него. Беше съвсем слабичко, същинска торба с кокали.
Мурани знаеше, че момчето изобщо не трябваше да се допуска в пределите на Ватикана. Би трябвало да го спрат и незабавно да го отпратят. От пръв поглед се виждаше, че е джебчия, тепърва започнал да учи занаята. Някои смятаха, че е достатъчно само да влезеш в Светия град, за да промениш коренно живота си. Затова пускаха дори измет като тази. Може би, казваха вярващите в милосърдието, тук и тези щяха да открият бог.
Мурани не влизаше в числото на тези глупаци.
— Знаеш ли кой съм аз? — строго попита той.
— Не — отвърна момчето.
— Би трябвало да знаеш името на човека, в чийто джоб се каниш да бръкнеш — продължи Мурани. — Това би ти помогнало в избора на жертвите. Тъй като не те познавам, наказанието ти ще бъде бързо и леко. Само ще ти счупя един пръст.