— Но не сте могли да разчетете другия надпис, така ли?
— Не.
Лурдс пое дъх и потисна разочарованието си. Другият надпис скоро щеше да отстъпи пред уменията му. Беше уверен в това, но и изпълнен с нетърпение.
— Секвоя знаел ли е за флейтата? — попита Лурдс.
Блекфокс се поколеба.
— Никога не я е виждал. Не било позволено.
— Но е знаел за съществуването й.
— Може би.
Лурдс се изправи и закрачи напред-назад.
— Смятам, че някой е търсил инструментите през двайсетте и трийсетте години на деветнадесети век.
— Какво ви кара да мислите така? — попита Ванг. От пристигането си предишния ден той неизменно бе много тих и сдържан в разговорите.
— Чували ли сте за народа ваи? — попита Лурдс.
Ванг поклати сбърчената си глава.
— Народ, който живее в Либерия — обади се Адебайо.
— Точно така — усмихна се Лурдс. — Те не са имали писменост. Но през хиляда осемстотин тридесет и втора година някой си Остин Къртис се установил в Либерия и се оженил за жена от това племе. Оказва се, че Къртис бил част от група чероки, преселили се в този район.
— И мислите, че са търсили флейтата? — попита Диоп.
— Възможно е.
Диоп поклати глава.
— Може и де не е така. През хиляда осемстотин и шестнадесета преподобният Робърт Финли предложил да се създаде Американското колонизаторско дружество и Джеймс Мънроу, който вече бил избран за президент на Съединените щати, помогнал за основаването му. Благодарение на това дружество в Западна Африка се завръщали освободени роби. Възможно е този Къртис просто да е бил свързан с него.
— Така или иначе знаем, че Остин подбудил народа ваи да създаде своя писменост. Което и станало. Тя много прилича на писмеността на чероките. За неин създател се сочи Момолу Дуала Букаре.
Лурдс върна флейтата на Блекфокс и младият мъж я прибра в кутията й.
— Смятам, че тези инструменти се издирват още от създаването им — каза Лурдс. — Преди много хиляди години.
— От кого? — попита Блекфокс.
— Не зная. Обсъждаме го от доста време. — Лурдс почувства колко е изтощен. Крепяха го единствено самодисциплината, вълнението и увереността, че всеки момент ще разчете последния език.
— В надписа се казва, че инструментите са ключ към Удавената земя — каза Блекфокс.
— Когато го разчетох за първи път, не повярвах — призна Лурдс. — Реших, че някога може и да са били, но не и през хилядите години, когато островът е бил под водата. С времето солената вода разяжда дори среброто. Превръща го в безформена буца оксидиран метал. Не можех да си представя врати от злато. А още по-малко това.
Отново се обърна към монитора и затрака с клавиатурата. Огромната врата от обекта на отец Себастиан в Кадис изпълни екрана.
— Не зная от какво е изработена тази врата — каза Лурдс, — но не ми прилича на злато. А ето че след като е била на морското дъно, или поне близо до него, днес тя изглежда като чисто нова.
— Това е Кадис, Испания — каза Блекфокс. — Следях предаванията.
— Точно там е — кимна Лурдс.
— Мислите ли, че това е Удавената земя?
Лурдс посочи надписите върху вратата.
— Писмеността е същата като онази, която засега не мога да разчета. Така че съм склонен да мисля така.
— Смятате ли, че трябва да отидем там?
— Не — обади се Адебайо. — В нашите истории се казва, че на онова място лежат семената на окончателната гибел на човека. Бог е въздал отмъщение и не бива да предизвикваме гнева му отново.
— Но — тихо рече Блекфокс, — ако казаното в надписа е вярно и ако Удавената земя, или Атлантида, или както искате я наречете, наистина крие изкушението, способно отново да унищожи света, не трябва ли да го премахнем?
— Мисля, че да — каза Ванг.
— Ами ако си навлечем божия гняв, като унищожим инструментите? — попита Адебайо.
Блекфокс и Ванг не отговориха.
— Човекът е моделиран от своята вяра и устойчивост на изкушението — каза Адебайо. — Затова бог е създал планините, за да направи пътя ни труден, а океаните, за да изглежда, че някои пътешествия са невъзможни.
— Бихме могли да спасим света, като унищожим инструментите — каза Ванг. — Дори и само един от тях. Предците казват, че трябва да се използват и петте.