Выбрать главу

— Не мисля, че унищожаването им ще е толкова лесно — възрази Адебайо. — Цимбалът и звънецът са били изгубени за хиляди години. Как ще обясните факта, че са оцелели дори в такива тежки условия?

Никой не отговори.

— Смятам, че вече сме свидетели на божията воля в действие — каза Адебайо. — Той е запазил тези инструменти и е изпратил професор Лурдс, за да ни намери. За първи път Пазителите са се събрали заедно.

Лурдс не знаеше как да приеме това. Никога не беше мислил за себе си като за божествен инструмент.

— Трябва да се има предвид и нещо друго — обади се Наташа.

Всички се обърнаха към нея.

— Ако унищожите инструментите, вашите врагове — които и да са те — печелят. Вие губите. Ще се провалите в задачата, която ви е била възложена. — Наташа замълча. — И не само това. Ще изгубите възможността да отвърнете на удара.

Думите й увиснаха над групата.

— И още нещо — каза Лурдс, на когото никак не му се искаше евентуалното бъдеще на света да се крепи на отмъщението, което той лично не разглеждаше като нещо положително. — Възможно е хората, които търсят инструментите, да знаят за тях повече от нас.

— Те вече се показаха като наши врагове. И няма да ни кажат нищо.

— Ако ни се удаде възможност да преговаряме с тях, може и да научим нещо.

— Няма да дадем инструментите — тихо рече Блекфокс.

— Никой не иска това от вас. — Лурдс заговори по-високо. — Няма да се наложи да го правите.

— Можете да отидете в Кадис — каза Лесли.

— Не — незабавно отвърна Лурдс. Ако отидеше в Кадис, щеше да изгуби инструментите. Щеше да бъде лишен от шанса да разчете надписите. Не се страхуваше, че ще се размине със славата — така или иначе не вярваше в нея, боеше се да не изгуби предизвикателството. То беше всичко за него. А и онзи проблем с края на света го тревожеше, макар никак да не му се искаше да мисли, че е от суеверност. — Това не е добра идея.

Лесли се намръщи недоволно. Отговорът определено не й хареса.

— Само ми дайте още малко време — каза Лурдс. — Мога да разчета последните надписи. Сигурен съм. Време. Само това искам. — Погледна към събралите се. — Моля ви.

— Сигурна ли си? — попита Гари.

Лесли едва не го наруга. Щеше да го направи, ако беше сигурна, че може да си осигури друг оператор в близките пет минути.

— Да — рязко отвърна тя. — Сигурна съм. — Приглади блузата си, за да се увери, че не е измачкана. — Да действаме. Искам да го занеса на Уин-Джоунс колкото се може по-скоро.

Стоеше на улицата пред хотел „Хемпъл“. Нощта беше настъпила и светлините на Западен Лондон оживяваха зад нея.

Въпреки сопнатия си отговор тя все още се колебаеше. Но в крайна сметка реши, че има право. Беше изложила на риск работата си, като бе повярвала в Лурдс.

Гари стоеше пред нея с камера на рамо.

— Добре — каза Лесли и пое дълбоко дъх. — Да го направим. По моя команда. Три, две…

Острият звън изтръгна Лурдс от съня. Той замаха слепешком към телефона и накрая успя да го докопа. Само че онзи, който говореше от другата страна — гневно и бързо — звучеше някак неясно. Едва тогава Лурдс осъзна, че е долепил микрофона до ухото си. Обърна слушалката.

— Ало — каза той. Отвори едно око и погледна часовника. Беше 23:41 часът местно време. Гласът от другата страна беше на американец. Часовата разлика между Англия и Източния бряг беше четири часа.

— Професор Лурдс — изстреля гласът с кристално ясна и перфектна дикция. — Обажда се декан Уидър.

— Здрасти, Ричард. Радвам се да те чуя.

— След малко може и да си на друго мнение.

Това сепна Лурдс. От години отношенията помежду им бяха много добри.

— Мислех, че си в Александрия и снимаш научнопопулярен филм за BBC — каза Уидър.

— Бях — отвърна Лурдс. Свали крака на пода и седна в леглото. Все още беше облечен. Когато стана от компютъра преди час, смяташе да полегне само колкото да отмори очите си.

— А сега си в Лондон?

Това вече окончателно го разбуди. Не се беше обаждал на никого от университета и те не знаеха къде се намира.

— Как разбра това?

— От CNN. В момента те дават.

— Какво? — Лурдс сграбчи дистанционното и включи телевизора. Прехвърли каналите, докато намери CNN. Моментално разпозна лицето си. Надписът под него гласеше: ПРОФЕСОР ПО ЛИНГВИСТИКА ОТ ХАРВАРД ОТКРИВА КОДА НА АТЛАНТИДА.