Обезумялото момче се опита да го ритне.
Кардиналът бързо отстъпи настрани и оръфаната маратонка се размина на сантиметри с него. В същия момент той счупи показалеца на момчето като солета.
То рухна на земята и започна да вие.
— Постарай се да не те виждам отново — каза Мурани. Това не беше заплаха. И двамата знаеха това. — Защото следващия път ще счупя нещо повече от пръст. Разбра ли ме?
— Да.
— А сега ставай и се махай оттук.
Без да каже нито дума, момчето се изправи на крака и се заклатушка към изхода, като притискаше наранената си ръка.
Мурани стана и изтупа коленете си, докато не се убеди, че тъмният плат е отново чист. Загледа се към Ватикана, без да обръща внимание на зяпащите го туристи. Тези хора бяха незначителни, почти по нищо не се различаваха от крадеца, който току-що беше пуснал. Глупави като овце, те живееха в благоговение и страх от истинската власт. А той беше част от тази власт.
И вярваше, че един ден тя ще бъде негова. Цялата.
Тръгна през площад „Свети Петър“. Беше като джудже в сравнение с масивната грамада на Сикстинската капела отляво и Папския дворец зад него. Археологическата служба, ризницата и съкровищницата се намираха отпред вдясно, между Ватиканската поща и информационната будка при входа. Пред него се издигаше Микеланджеловата Пиета.
Джан Лоренцо Бернини бе създал общия план на площада през шейсетте години на седемнадесети век. Проектираният от Карло Мадерно фонтан заемаше централно място още при влизането в площада, но вниманието на всички моментално се привличаше от огромните дорийски колонади. Те му придаваха имперски вид и очертаваха пределите на градините на Барберини. В самия център на откритата площ се издигаше египетски обелиск, висок почти четиридесет и един метра. Изваян тринадесет столетия преди раждането на Спасителя, той дълго време се намирал в цирка на Нерон, преди Доменико Фонтана да го премести тук през 1586 г.
През вековете на площада бяха добавяни и променяни най-различни неща. Покритият с калдъръм път бил изместен. Ивици от травертин разнообразили цялостния му вид. През 1817 г. около обелиска били разположени кръгли камъни, образуващи огромен слънчев часовник. Дори Бенито Мусолини бил силно впечатлен от площада и съборил сгради, за да отвори нов вход в района по Виа дела Кончилиационе.
Още като дете Мурани беше стъпил за първи път във Ватикана с родителите си и се бе изпълнил с възхищение, което така и не го напусна. Когато обяви, че някой ден ще живее тук, баща му само се беше изсмял.
Като негов наследник Мурани можеше да избира сред множество имения и вили по цял свят. Баща му беше повече от богат. Като момче Мурани се впечатляваше от неговите милиони. Навсякъде хората се държаха почтително и с уважение, а мнозина дори се страхуваха от него. Но и баща му си имаше своите страхове. Те бяха свързани с други хора, безмилостни като самия него. И с полицията.
Само един човек можеше да върви из Ватикана напълно безстрашно и Мурани се надяваше някой ден това да бъде самият той. Искаше да стане папа. Папата имаше пари. Ватикана прибираше над четвърт милиард долара годишно от различните данъци, дарения и търговски начинания. Но не парите бяха целта на Мурани. Той жадуваше за властта на папата. Дори когато престолът се заемаше от хора, превити от възраст, болести и немощ, уважението към поста си оставаше неизменно. Папата беше могъщ.
Хората — вярващите и светът като цяло — смятаха, че папската дума е закон. И тя се изпълняваше без каквато и да било демонстрация на силата, която светият отец държеше в ръцете си.
Кардинал Стефано Мурани бе един от малцината, които знаеха какво огромно влияние има папата, стига да реши да го използва. За съжаление сегашният папа Инокентий XIV не вярваше в показването на мускули. Опитваше се да проповядва за мир въпреки постоянните терористични атаки и икономическата разруха, в която тънеше светът.
Стар глупак.
Мурани постъпи в Църквата съвсем рано. Още като момче стана прислужник в енорийския храм в Неапол и обикна подредения живот на свещениците. Самият той не трябваше да става свещеник. Баща му имаше други планове за него. Но щом възмъжа, Мурани не откри в себе си интерес към семейния бизнес и избра духовенството.
Баща му бе побеснял от решението му и дори се опита да го избие от главата на сина си. За пръв път през двадесет и пет годишния си живот Мурани откри, че волята му е по-силна от тази на баща му — можеше да понесе всички обиди и да не трепне нито за миг. Въпреки това откри, че бащината школа може да му послужи в новото поприще. След ръкополагането си той продължи обучението си по компютърни науки и изпъкна пред всички останали. Бързо си проправи път във Ватикана и скоро стигна до върха на компютърния отдел, в който служеше. В крайна сметка стана кардинал — един от малцината, които можеха да бъдат избрани за папа. Почти не го забелязаха на последния папски събор, но пък участва в събранието, което бе поставило Инокентий XIV на престола.