Не беше кой знае какво преимущество, но не разполагаше с друго.
Настани се удобно в седалката и си заповяда да заспи, но я заизмъчваха кошмари. Сънуваше Юлия, но сестра й вече не можеше да я чуе, без значение колко силно й викаше.
Пещера 42
Гробищни катакомби на Атлантида
Кадис, Испания
13.09.2009
— Пробихме!
Отец Себастиан седеше с наметнато през раменете одеяло, за да се предпази от постоянния студ в пещерата. По-голямата част от водата беше изпомпана, но разчистването на разпилените тела продължаваше. Наложи се да ги слагат на палети като товар и да ги извозват навън.
Голямата метална врата се оказа сериозен проблем. От какъвто и материал да бе изработена, Бранкати не беше виждал подобно нещо. Накрая се решиха да пробият заключващия механизъм. Дори диамантените бургии се износваха. Отне им дни да се справят с ключалката.
Себастиан се изправи на крака. За момент му се зави свят, но постепенно се оправи. Не спиш достатъчно — смъмри се той. — Трябва да се грижиш повече за себе си.
— Мисля, че успяха да се справят със заключващия механизъм — каза Бранкати. Той също изглеждаше изтощен. — Ако сте готов, отче.
Себастиан кимна, но го обхвана страх при мисълта какво ще открият.
Към вратата бяха закачили стоманено въже от малък булдозер. Лебедката се завъртя бавно, изпълвайки пространството около себе си с механичен шум, и въжето постепенно се опъна.
Пещерата се изпълни с остър стържещ звук.
Всички изглеждаха нервни. Никой не знаеше със сигурност колко са здрави стените, никой не можеше да забрави за безжалостното море, което чакаше някъде навън.
От тавана на пещерата полетяха сталактити и предизвикаха суматоха, като се пръскаха в каменния под и разплискваха локвите вода. Един от тях улучи защитната кабина на булдозера.
Стреснат, водачът натисна прекалено силно газта. Машината подскочи с рев назад, запъна се от тежестта на вратата и накрая веригите й зацепиха в земята. Въжето се скъса и полетя като камшик, помитайки трима работници. Те изпопадаха като кегли, кървейки жестоко.
Но масивната врата се отвори.
22.
Пещера 42
Гробищни катакомби на Атлантида
Кадис, Испания
13.09.2009
Писъците на ранените изпълниха пещерата и успяха да проникнат през чувството за нереалност, изпълващо съзнанието на отец Себастиан. Без да обръща внимание на огромната врата, която вече бе открехната и разкриваше зад себе си мастилен мрак, той се завтече към най-близкия от пострадалите.
Бранкати също викна на работниците да се погрижат за ранените и сам тръгна да помага, когато пристигнаха пакетите за първа помощ. Няколко минути кипя кървава дейност.
За щастие никой не беше убит на място. Предвид ситуацията, пораженията можеха да бъдат много по-лоши.
Никой не загина… Господ ги е спасил — помисли си Себастиан. — Нека милостта му ни следва и занапред.
Приключи с превързваното и избърса ръце със стерилна кърпа. Беше отказал да чака да донесат ръкавици. Докато те пристигнаха, вече се беше погрижил за няколко от най-тежките рани.
— Вярвате ли в лошите предзнаменования, отче? — попита Бранкати.
— Вярвам във всичко, което произлиза от божията ръка — отвърна Себастиан. — Но също така вярвам в случайностите. Хората са уморени и напрегнати от всичко, с което се сблъскваме. Трябва да бъдем много внимателни.
— Съгласен. — Бранкати му подаде един от големите фенери, които работниците носеха в добавка към светлините на каските. После се отправи към следващата зала.
Себастиан го следваше плътно. Двамата швейцарски гвардейци, които го пазеха, крачеха от двете му страни.
Следващата пещера беше по-голяма и от предишната. Същинска зейнала паст от камък. Сталактити и сталагмити стърчаха като жестоки зъби под лъчите на фенерите. Залата беше суха, което означаваше, че е била херметически затворена, преди да отворят вратата.
— Може би ще е по-добре да я оставим да подиша малко, отче — предложи Бранкати. — В случай че промяната в налягането създаде проблем като в предишната пещера.