Себастиан се насили да кимне. Не искаше да си тръгва, но знаеше, че така е най-безопасно.
— Отец Себастиан — извика някой.
Себастиан се обърна към гласа. Двама души осветяваха с фенерите си някакъв надпис върху стената. Той тръгна към тях.
Думите почти не можеха да се различат. Себастиан присви очи и се вгледа по-добре. Този път видя посланието.
ВЪЗКЛИКНЕТЕ НА ГОСПОДА
Себастиан не можеше да разбере смисъла на посланието, но бе успял да го разчете. Дълго време остана вторачен в него, после се обърна и отново огледа огромната зала.
— Насам! — извика някой пак. — Отец Себастиан, насам!
Подкрепян от двамата гвардейци, свещеникът забърза към гласа и се озова пред дълга редица стени, добре огладени и покрити с изображения. Картините бяха разделени като листата на огромна каменна книга. Сложна работа, несъмнено резултат от труда на няколко поколения майстори.
Първата картина показваше огромна гора. На една поляна стояха голи мъж и жена. Много животни лежаха в краката им или ги гледаха отстрани. По клоните на околните дървета имаше накацали птици.
— Пресвета майко — прошепна Себастиан. Хипнотизиран от видяното, пристъпи напред и прокара треперещи пръсти по изящно изваяната повърхност.
— Какво е това? — тихо попита Бранкати.
— Едемската градина — изграчи Себастиан. — Адам и Ева в Едемската градина.
Няколко от работниците се прекръстиха и свалиха каските си, докато Бранкати не им изръмжа да ги нахлупят отново.
— Нима се опитвате да ми кажете, че това място е било Едемската градина? — попита инженерът.
— Не — отвърна Себастиан. — Това място не е Едемската градина. А част от Атлантида. Или както са я наричали хората, които ние назоваваме атланти.
— Защо са изсекли тези картини в стените?
— За да не забравят. За да не последват Адам и Ева в тяхното безразсъдство. — Себастиан насочи лъча нататък и откри друга картина. На нея ръката на бог извайваше Адам от глина.
— Цялата история е тук. — Каза Петър. — Образите разказват библейската история за сътворението.
— Това бог ли е? — с трепет попита Мартин.
Себастиан закрачи през извивките на пещерата към него и следващата картина — Адам и Ева в джунглата. До тях беше изобразен друг човек. В едната си ръка държеше дебела книга. Над главата му висеше блестящ ореол.
— Не — каза Себастиан. — Това не е бог.
— Тогава кой е? — попита Мартин.
— Не съм сигурен. Но мисля, че е синът му.
В околностите на Кадис, Испания
13.09.2009
Приведен над лаптопа, кардинал Стефано Мурани гледаше поточното видео от обекта, който се намираше на няколко километра оттук. Беше наел къщата предварително, в случай че му се наложеше да потърси убежище. Една от малките постройки в района, които понякога се даваха под наем на туристи. Не му предлагаше лукса, с който беше привикнал, но пък се намираше недалеч от археологическия обект и Атлантическия океан.
Картините се виждаха дълбоко в центъра на новооткритата пещера зад грамадната метална врата. Мурани ги гледаше с нарастващо вълнение и възбуда. Себастиан се бе приближил до целта повече, отколкото се беше надявал папата.
Нима това са илюстрации от Книгата? Превъртя заснетите изображения. Майсторството на създателите им бе изумително.
За момента не можеше да си отговори на този въпрос. Трябваше да влезе в пещерите.
Мобилният му телефон изчурулика.
— Да.
— Ще пристигнем най-много след пет минути — каза Галардо.
— Доскоро. — Мурани прекъсна връзката, излезе от интернет и изключи компютъра. Отиде до изхода и мина покрай охранителните постове на швейцарските гвардейци, които бе избрал да го последват. Околният терен се наблюдаваше с камери.
Лейтенант Мило Сбордони седеше в стол на покритата веранда. На тридесет и няколко, той бе красив мъж с изсечени черти на лицето и непокорна козя брадичка. Подобно на другите гвардейци под негово командване, Сбордони носеше тактическа броня, окичена с оръжия. Нямаше съмнение, че ще успеят да превземат обекта, след като Галардо доведе Лурдс.
— Кардинале — Сбордони скочи на крака. Пистолетът и карабината му блестяха от смазка.
— Време е — рече Мурани.