— Дойдох, за да извърша истинското божие дело. Ще дам на света знание за неговото слово и истина. Няма да го крия и да продължавам да го лишавам от силата му.
— Нямате право да бъдете тук.
— Така е — съгласи се Мурани. — Но човекът, който ми заповядва, е безполезен. Новият папа ще бъде също толкова слаб, колкото и предшествениците му. Ще настоява всичко, намерено тук, да се потули. Това е грешно. Няма да го допусна.
Ужас обхвана отец Себастиан, докато гледаше кардинала. Ясно беше, че е излязъл извън контрол. Погледът му бе толкова безумен, колкото уверено звучеше гласът му. Себастиан се озърна към Питър и Мартин, личните си телохранители.
Те отстъпиха от него.
Бранкати направи крачка напред.
— Не знам какви си ги…
Мъжът с грубиянската физиономия до Мурани стовари приклада на карабината си в челото на главния инженер и го събори. Бранкати се просна на земята. От малката рана над лявото му око бликна кръв.
Работниците се завтекоха напред да помогнат на шефа си, но гвардейците размахаха оръжия и ги прогониха назад. Чуха се резки заповеди и работниците се отпуснаха на колене с ръце на тила.
Гвардейците бързо ги обходиха, за да ги закопчаят с пластмасови белезници за еднократна употреба. Щом приключиха, неколцина от тях подкараха пленниците към външната пещера. Този път никой не посмя да се съпротивлява.
Мурани се усмихна. Приближи се достатъчно, за да не го чуе никой друг, освен Себастиан.
— Не можеш да ме спреш, старче. Можеш единствено да се бориш срещу мен и да умреш. Ако искаш да умреш за бог, давай. Ще ми се да направиш тази жертва. Всъщност дори бих я приветствал с аплодисменти.
Себастиан се опита да бъде твърд въпреки страха си.
— Книгата не е тук.
Мурани се огледа.
— Сигурен съм, че е тук.
— Тя е унищожила Атлантида.
— Защото царете — жреци от онова време са искали да бъдат равни на бог — отвърна Мурани. — А аз искам само да го върна на този свят. Искам всеки да познае страха от бог. Всеки, включително и безполезният некадърник във Ватикана. Особено той. Имам планове…
Себастиан затрепери, но не каза нищо. Не можеше да повярва, че това се случва. Швейцарската гвардия беше вярна само и единствено на папата. А ето че тези тук следваха Мурани, сякаш той е папа.
— Къде е Книгата? — заповеднически попита Мурани.
Себастиан поклати глава.
— Не зная. А ако знаех, нямаше да ти кажа.
Нервен тик оживя под дясното око на Мурани.
— Внимавай. Няма да търпя бунтове. Ще те погреба тук, ако се наложи.
— Значи към списъка на зверствата си ще добавиш и убийство?
— Късно. Много отдавна съм го добавил — студено отвърна Мурани. — Сега мога единствено да доведа работата си докрай. И не е убийство, когато отнемам живот, изпълнявайки божията воля.
— Това не е божие дело.
— Ти не го разпознаваш като божие дело. За разлика от мен.
— Няма да ти помогна.
Мурани се усмихна.
— Помощта ти не ми трябва — озъби му се той и повиши тон. — Професор Лурдс.
Лурдс се препъна по каменния под, когато един от гвардейците го блъсна напред. Забеляза колко излъскан е подът между големите гравирани стенописи. Осъзна колко много хора са вървели между тези изображения преди хиляди години.
— Елате тук — заповяда Мурани.
Лурдс неохотно приближи кардинала. Беше наблюдавал разговора между Мурани и отец Себастиан, но не успя да го чуе от боботенето на генераторите в съседната зала. По израженията им обаче ставаше ясно, че никой от двамата не е доволен от казаното.
Мурани посочи към изображението върху камъка пред него.
— Знаете ли какво е това?
Лурдс погледна картината и си помисли, че кардиналът може би го изпитва. Образът беше съвсем ясен. Нямаше място за грешки.
— Атлантида. — Лурдс посочи с двете си ръце, тъй като бяха закопчани, към зикурата. — Това е Вавилонската кула. Искали са по нея да достигнат небето и бог.
— Да. — Мурани насочи вниманието на Лурдс към части от каменната стена, покрити със същите знаци като инструментите. Картината обаче беше различна. Двама мъже и една жена стояха в гора, заобиколени от животни. — Можете ли да разчетете това?
Известно време Лурдс изучаваше надписа. Много добре усещаше върху себе си напрегнатия поглед на отец Себастиан.