— Донякъде.
— Престрелки в Одеса, Германия и Западна Африка. Доста си попътувала.
— Знаех, че ще разбереш за Одеса, но как научи за останалите?
Черновски въздъхна.
— Наложи ми се да отговарям на много обаждания от чужбина във връзка с моя партньор. Шефът ни смята, че знам всичко за теб, и директно ги свързваше с мен. Естествено, след като ми нареди да отричам всичко и добави, че мястото ми виси на косъм.
— Извинявай. Не съм искала да ти създавам проблеми.
— Карай.
Наташа си представи как Черновски свива рамене в кабинета си.
— Ще го преживеем, Наташа. Както винаги. Е, къде си сега? Репортерите в Лондон като че ли смятат, че вече не си там. Много хора искат да разговарят с Лурдс, а компанията, за която работи мис Крейн, обяви, че тя е изчезнала.
— Кадис — отговори Наташа. — В Кадис сме.
Черновски помълча за известно време.
— Значи е вярно? Наистина ли Атлантида е била там?
— Не знам. Лурдс беше отвлечен в Лондон. Измъкнах се, преди да успеят да ме хванат. Знаех, че ще го доведат тук, и те наистина го доведоха.
— Защо?
— Заради инструментите.
— Музикалните инструменти, за които намекна мис Крейн в интервюто си.
— Да.
— Има ли нещо вярно във всичко това?
Наташа се поколеба. Отново си помисли за Юлия и колко я бе заинтригувал древният цимбал, върху който работеше.
— Надявам се — отвърна най-сетне тя.
— Но се обаждаш за друго — каза Черновски.
— Нещата се заплетоха. Явно от Римокатолическата църква крият повече, отколкото показват. Лурдс и жената бяха отведени на обекта от хората, които ги заловиха.
— Какво търсят?
— Не знам.
— Лурдс знае ли?
— Вероятно.
Черновски замълча и Наташа чу как чеше наболата си брада. Знаеше, че щом не я е обръснал, значи се намира под огромен стрес.
— Трябва да знае, Наташа. Иначе няма причина да го отвличат и да го докарват там.
— Звучи разумно. Но аз не знам какво знае.
— Какво искаш да направя?
Наташа се поусмихна.
— В момента съм издирвана за разпит, нали?
— Да. — Отговорът на Черновски бе предпазлив. — На няколко места. Какво мислиш?
— Мисля, че би трябвало да се обадиш на местните власти и да ги уведомиш, че в района има опасност от терористична заплаха.
— Ти ли?
— Аз.
Черновски замълча.
— Иван — каза Наташа. — Нямаме много време.
— Предлагаш нещо много опасно. Особено за теб.
— Знам. — Наташа гледаше към входа на пещерата. Засега не се виждаха никакви гвардейци. Отвън бяха паркирани камиони и бараки на колела. И те като че ли бяха неохранявани. — Но трябва да спася Лурдс, при това веднага. Нямам избор. Нуждая се от помощ. И мисля, че нещата вече са твърде опасни. Ако Лурдс е прав, онова, което е унищожило Атлантида, е все още там.
— След хиляди години под водата?
— Така казва той. Католическата църква е тук. В пълен състав, бих добавила. И един от тях ни преследваше навсякъде. — Наташа огледа оградата. — Трябва да тръгвам. Кажи ми, че ще се обадиш.
— Ще.
И ми пожелай късмет.
— Късмет, Наташа.
Тя благодари и прекъсна връзката. Изправи се.
— Не разбрах нито дума — каза Гари.
— Говорих с партньора си. Ще се обади на испанските власти да се намесят.
— Супер. Значи ние просто ще останем тук на стража? — Гари явно беше доволен от подобна перспектива.
— Не. Влизаме вътре. Сега. Онези, които ще дойдат, ще търсят нас. Пак можем да бъдем убити, но от приятелски огън.
Гари се намръщи.
— Казах ти, че няма да е лесно. Нито безопасно. — Наташа го погледна. — По-добре остани.
Той поклати глава.
— Не мога. Вътре съм.
— Тогава след мен.
Наташа се обърна към оградата и започна да се катери.
Лурдс крачеше покрай надписа и четеше на глас. Светеше си с мощен фенер. Макар да работеше под дулото на оръжие и да говореше пред аудитория с побъркан водач, част от него продължаваше да се гордее със способността му да дешифрира отдавна мъртвия език.
Текстът от надписите върху инструментите не беше достатъчно дълъг, но след първоначалното разчитане преводът се оказа доста прост и праволинеен. Лурдс не знаеше всички думи пред себе си, но можеше да прави основателни предположения и да попълва празнините. Гласът му звучеше високо в пътечката между пиктограмите.