Някой ден това твое любопитство ще те убие — укори се Лурдс.
Ямата беше по-студена от помещението горе. Шумът от морето също се чуваше по-силно. Лурдс непрекъснато се питаше колко ли дълбоко под повърхността се намират в момента. Най-малко на петдесет-шейсет метра. И на три километра от входа към пещерите.
Стъпалата бяха тесни и къси, едва успяваше да сложи крака си върху тях. Не беше виждал тела на атланти, но бе склонен да се обзаложи, че са били дребни.
Чу стъпки зад себе си. Когато спря и се обърна, видя Лесли да се спуска след него.
— Долу може и да не е безопасно — посочи той.
— И горе не е — отвърна тя.
— Предполагам.
— Не мога да те оставя да вървиш сам.
Лурдс й се усмихна бегло. Можеше да го остави сам, и двамата го знаеха. Сто на сто любопитството я подтикваше толкова, колкото и самия него.
— Да се надяваме, че това ще се окаже умна постъпка. — Обърна се и продължи надолу към мрака.
В края на стъпалата имаше врата. Не беше заключена и се отвори леко навътре още при първото докосване. Въздухът бе застоял и влажен, но в него се долавяха и миризми, които внезапно накараха сърцето на професора да забие по-бързо и прогониха остатъците от страха му.
— Надушваш ли това? — възбудено попита Лурдс и тръгна с подновена увереност напред. Моментално разпозна миризмата, щеше да я помни до последния си дъх.
— Кое? Прахта ли?
— Пергамент — каза Лурдс. — Мастило. И то много.
Освети стаята и остана поразен при вида на рафтовете. Книгите бяха подредени спретнато покрай стените и по петте свободно стоящи лавици на пода.
Отиде до най-близката и извади една книга. Беше подвързана в яркосин, подобен на кожа материал — или кожа, каквато Лурдс не бе виждал досега. Но кожата не би оцеляла хиляди години, без да покаже някакви признаци на стареене. А тази книга — всички книги — сякаш бяха написани току-що.
Балансира книгата на лявата си подлакътница и я отвори с лявата си ръка. В дясната държеше фенера. Заради белезниците упражнението се оказа трудно. Знаци, същите като онези, които бе дешифрирал върху инструментите, изпълваха снежнобелите страници.
Отново освети помещението. Бяха стотици, а може би хиляди, наредени по лавиците. Заглавията загатваха за история, биографии, науки и математика.
— Боже мой — тихо пророни Лурдс. — Това е библиотека.
— Само това ли виждаш? — Гласът на Лесли бе някак отнесен. — Ами това?
Лурдс проследи лъча на фенера й, докато Мурани, Галардо и останалите влизаха в стаята.
Привлечена от красотата пред нея, Лесли протегна закопчаните си ръце да докосне кехлибарената статуетка в края на една от лавиците. Светлината заблестя върху полираната повърхност и запали златни вени във вътрешността й.
Статуетката бе висока почти метър и двадесет и изобразяваше мъж, който държеше модел на Слънчевата система в ръката си. Шест планети с различни размери обикаляха около централната звезда.
— Възприемали са слънчевата система като хелиоцентрична — каза Лурдс. — Изпреварили са с хиляди години всички останали. И пропорциите на планетите изглеждат верни. — Отново погледна книгите, изпълнен с благоговеен трепет.
— Толкова ли е важно? — попита Лесли. — Мислех си, че всеки знае, че планетите се въртят около слънцето.
— Не. Църквата дори хвърлила Галилей в тъмница като еретик, защото се осмелил да говори подобни неща?
— Майтапиш се.
Лурдс не можеше да повярва, че тя не знае това.
— Не, не се майтапя.
— Никога не съм си падала по астрономия — призна Лесли.
Подобно на дете в сладкарница, Лурдс тръгна по пътеките и затърси заглавия, които можеше да разчете.
— Имаш ли представа каква мъдрост е била скрита тук през всички тези години? Даваш ли си сметка какво влияние би оказала тя на света, ако бе станала достояние и на другите култури?
— Значи приемам, че всички тези стари книги са голяма работа.
— Много голяма работа. — Главата му се завъртя от възможностите. Отново се замисли за всичко изгубено в Александрийската библиотека. Цял свят от древно познание… тук… на една ръка разстояние. Не можеше да повярва.
— Лурдс — нетърпеливо се обади Мурани.