Выбрать главу

— След случилото се оня ден определено съм съгласен — отвърна Лурдс. — Няма ли да влезеш?

Лесли влезе и се огледа. Лурдс беше обхванат от любопитство. През трите дни, откакто беше тук, тя никога не го бе посещавала в стаята.

— Впечатлена съм — рече Лесли.

— От какво?

— От чистотата в стаята. Мислех, че щом си професор и ерген, няма да си така спретнат.

— Стереотипът ли търсиш? Разсеяният професор?

— Очаквах подобно нещо.

— Е, не отговарям и на представата за темерут — Лурдс я упъти към столовете на балкона. Стаята бе умело разделена на работна част и място за отдих. — Ако нямаш нищо против, можем да излезем отвън. Гледката е невероятна, а твоята фирма така или иначе плаща за нея.

Нощта обгръщаше Александрия и градът проблясваше в мрака като обсипана със скъпоценни камъни кутия. Пълната луна висеше високо горе като сребърна монета сред пръснатите притъмнели облаци. На север светлината й целуваше разпененото Средиземно море. Далеч долу се носеха безразборният звук на вечерния трафик и веселите крясъци на туристите по улиците.

Лурдс придърпа един стол и я настани край малката кръгла масичка.

— Египетските нощи са изпълнени с екзотика и мистерии. Би трябвало да излизаш и да видиш колкото се може повече от града и околностите, докато сме тук. Александрия е невероятна. Знаеш ли кой е Е. М. Форстър?

— Писател. Автор на романите за Хорейшо Хорнблоуър.

Сащисан, Лурдс се отпусна в плетения стол срещу нея. През изминалите три дни тя бе успяла да го омае със своето остроумие, характер и чар. Вече разбираше защо телевизионните продуценти са я избрали за водеща на тази програма.

— Чела ли си ги?

Лесли поклати глава и го погледна малко смутено.

— Гледах филмите по A & E. Не съм кой знае какъв читател. Нямам време.

— Значи си любителка на стари филми? — Поне това беше нещо. — Мисля, че Грегъри Пек игра особено добре.

— Не съм гледала класиките, а новите версии с Йоан Гръфъд. Купих си ги на дискове.

— Не могат да се мерят с романите. — Лурдс пропъди идеята като пълна глупост. — Както и да е. Според Форстър „най-добрият начин да разгледаш Александрия е да се мотаеш безцелно“.

Лесли се наведе над масичката и подпря брадичка на сплетените си пръсти.

— Определено би било по-добре, ако имам гид — рече тя и зелените й очи проблеснаха.

Лурдс също опря лакти на масата и се наведе към нея.

— Ако ти трябва гид за това място, просто се обади.

Лесли се усмихна малко дяволито.

— Ще го имам предвид.

— Е, какво те води насам?

— Любопитството.

— Относно какво?

— Всеки път след вечеря просто изчезваш. Започнах да си мисля, че съм те обидила с нещо. — Лесли се поколеба. — Или че прекарваш много време в разговори с любимата по телефона. Или пък че пращаш снимки по интернет.

— Не. И на трите предположения. С нищо не си ме обидила. Нямам някаква специална връзка. Не те избягвам. Просто съм погълнат от загадката на звънеца.

— Разбрах го още от вратата по снимките из стаята. Звънецът е една от причините да намина. Реших, че може би се нуждаеш от малко разсейване.

— Разсейване ли?

— Когато блокирам с някой проект, обикновено се измъквам от студиото да поговоря за работата с приятели. Понякога това изтласква от подсъзнанието ми някоя идея, която е чакала удобния момент да излезе на бял свят.

— Предлагаш да се разходим ли? Ние двамата?

— Да — отвърна Лесли и го погледна право в очите.

Лурдс погледна към покритата със снимки стена. Не се безпокоеше, че ще ги остави. Звънецът приличаше на онова, което и беше — загадъчна антика.

Въпросът бе дали беше склонен да остави главоблъсканицата, за да прекара известно време с интересна и красива жена в един от най-романтичните градове на света.

Май да.

— Мога да се преоблека и да се срещнем долу — каза той.

— Глупости. Изглеждаш чудесно.

Лурдс й се ухили.

— Е, поне ще ми трябват обувки.

Беше готов за по-малко от минута.

Рязан, Рязанска област

Русия

19.08.2009

Отчаянието се редуваше с радостна възбуда, докато професор Юлия Хапаева седеше зад малкото бюро в сутерена, който бе наела от Рязанския университет за един от проектите си. Подземното помещение таеше хлад, от който не можеше да се отърве въпреки пуловера под лаборантската престилка.