Знаеш какво е неговото отношение към Александрия! Библиотеката и тъй нататък. Достатъчно е само да отвори уста, за да те засипе с всички онези дрънканици.
Юлия заподозря, че младата мис Меткалф също е хлътнала по професора и е донякъде раздразнена, че той все още не я е възприел като жена, при това на разположение. Юлия беше виждала как жените направо прималяват при появата на Лурдс. Не че той забелязваше.
Мисля, че ще остане там за няколко седмици. Все още нямам телефонния му номер, а знаеш, че мрази мобилните. Ама че човек!
Ако имаш нужда от него (или ако разбереш как АЗ бих могла да се свържа с него!), моля да ме уведомиш.
Твоя,
Тина Меткалф,
асистент на д-р Томас Лурдс,
професор по лингвистика
Департамент по езикознание,
Бойлстън Хол,
Харвард
Кеймбридж, Масачузетс 02138
Така. Значи без Томас. Може би нямаше да го има седмици.
Раздразнена, Юлия заряза компютъра и отиде в лабораторията. Глиненият цимбал все още се мъдреше в средата на масата.
Сякаш й се подиграваше.
Разбери ме! — казваше й находката.
Де да можеше!
Ниският таван на мазето я притискаше, сякаш сградата бавно потъваше с цялата си тежест отгоре й.
Изведнъж й се стори, че някой я наблюдава.
Странно.
Никой не би трябвало да е останал в университета по това време. А нелепите хрумвания далеч не й бяха по вкуса.
Тогава я споходи друга мисъл. Охраната, дори когато я имаше, беше най-малкото смешна по повечето стандарти.
Страхът я сграбчи и изля в кръвта й огромна доза адреналин. Изнасилванията и убийствата в университетските градчета бяха ужасяващо редовни.
С привидно спокойно движение Юлия посегна към малкия нож, който бе използвала за почистването на подлудяващия надпис. Пръстите й се свиха около дървената дръжка.
— Закъсня. Ако наистина исках да ти сторя нещо, вече щеше да си мъртва.
Гневът избухна в нея, когато разпозна насмешливия глас. Рязко се завъртя към мъчителя си.
Наташа Сафарова стоеше облегната на стената до изхода към стълбището.
Добре поне, че не се прокрадна отзад да ме докосне по шията! Страшно мразеше, когато по-малката й сестра й правеше такива номера.
— Следиш ли ме? — ядосано попита Юлия.
Наташа сви рамене и я изгледа равнодушно.
— Може би.
На двадесет и осем, с десет години по-млада от Юлия, Наташа беше същинска амазонка. Висока близо метър и осемдесет, тя стърчеше почти с цяла глава над по-голямата си сестра. Тъмночервената й коса се спускаше до раменете, обрамчвайки лице на фотомодел. В искрящите й кафяви очи играеше насмешливо пламъче. Носеше широки панталони и блуза под дългия черен шлифер. Имаше вид на участничка в ревю на Кристиан Диор.
Вбесяваше я.
Но въпреки това Юлия я обичаше.
— Наташа, какво правиш тук? — остави ножа на масата и отиде до сестра си. Прегърнаха се енергично — бяха много близки, макар че напоследък рядко се виждаха.
— Обадих се на Иван и открих, че си тук — каза Наташа. Иван беше съпругът на Юлия. — Така и така живея наблизо, реших да намина.
— Останало е малко кафе. И кифличките са почти пресни. Искаш ли?
Наташа кимна и последва сестра си в кабинета. Седна на неудобния стол зад едно от бюрата. Въпреки окаяния вид на малкото помещение Юлия имаше чувството, че я посещава царска особа.
Стопли кафето и кифличките в микровълновата печка, постави чинията и чашите на бюрото и също седна.
— Това ми напомня за времето, когато бяхме малки — каза Наташа и взе една кифличка. — Приготвяше ни закуска, преди да тръгнем на училище. Помниш ли?
— Помня.
Тъгата докосна сърцето й. Майка им ги напусна твърде рано от белодробно заболяване. Понякога късно нощем на Юлия й се струваше, че все още чува агонизиращите й хрипове. И си спомняше нощта, когато звуците внезапно изчезнаха… завинаги.
Юлия беше на четиринадесет, Наташа — на четири. Въпреки усилията си малката й сестра така и не можеше да си спомни майка им — голяма жена, която обичаше да пече кифлички — освен от снимките и разказите на Юлия. Баща им по онова време работеше в някакъв склад.