— Мислиш ли, че звънецът е като Розетския камък? — Последиците от подобна възможност прелетяха през ума на Лесли. — Двуезично послание от древността, очакващо да бъде преведено?
— Не зная — отвърна Лурдс. — Не зная например дали на двата езика се казва едно и също нещо. Това е една от причините Розетският камък да е толкова важен. Надписите в него се повтарят. Освен това не мога да прочета нито единия, нито другия език, за разлика от Розетския камък. При него е бил преведен гръцкият надпис. Аз обаче нямам с какво да сравнявам. Знам само, че върху предмета е написано нещо на два езика, които не разбирам. И това не ми харесва. Не съм свикнал да удрям на камък при древни езици.
— Би било страхотно, ако звънецът беше своеобразен Розетски камък.
— Върху камъка е имало само един неразчетен език. И едно-единствено съобщение, записано три пъти. Случаят не е същият.
— Значи смяташ, че съобщенията тук са различни?
— Все още не зная. Но дължината на пасажите и структурните разлики в текста ми подсказват, че може би е така. Което означава, че ще ми трябва много повече време да ги разчета, отколкото ми се иска. Предварително се извинявам за разсеяността си. Тази загадка не ми дава покой.
— Няма проблем. Напълно те разбирам. — Лесли дояде баклавата си. — Знай, че не си сам. Пуснах снимките на звънеца в няколко академични сайта и ги разпратих на всички учени, които познавам. Никой не успя да ми каже на какъв език са надписите. Или на какви езици.
Лурдс се закова на място и я погледна.
— Пуснала си снимките в интернет?
— Да.
— Някой отговори ли на обявите ти?
— Няколко души.
Лурдс развълнувано я сграбчи за лакътя и я завъртя. Озърна се, за да се ориентира (едва тогава Лесли осъзна, че е следвал съвета на Е. М. Форстър за безцелното шляене из града), и закрачи енергично.
— Къде отиваме? — попита Лесли.
— Обратно в хотела — отвърна Лурдс. — Мисля, че току-що открихме как крадците са се насочили към нас.
Рязан, Рязанска област
Русия
19.08.2009
Галардо чакаше в руския товарен микробус ГАЗ-2705 пред Рязанския държавен медицински университет, където работеше професор Юлия Хапаева. Към колата бяха прикрепени с магнит рекламни надписи на фирмата за почистване, която обслужваше учебното заведение.
Намести се в седалката и се насили да запази спокойствие и да не се дразни от дългото чакане. Жената отдавна трябваше да е излязла от сградата на път към общежитието си.
Къде се бавеше? Дори и работохолиците не стояха толкова до късно.
— Някой излиза — обади се Фарук по радиото.
Галардо извади бинокъла за нощно виждане от жабката.
— Тя е — каза Фарук.
Галардо насочи бинокъла и се вгледа в самотната фигура, която излизаше от сградата. Устройството обезцветяваше косата на жената и превръщаше всичко в меки зелени петна. Не можеше да определи дали е брюнетка или блондинка, но ръстът и тялото й отговаряха на описанието.
Знаеше, че Фарук и Ди Бенедето са наблизо и се готвят да й се нахвърлят.
— Носи ли нещо?
— Не — отговори Фарук.
Галардо обмисли думите му.
— Значи предметът трябва да е все още вътре.
— Да.
Галардо отвори вратата на микробуса и излезе. Вътрешното осветление не се включи — беше свалил за всеки случай крушката. Зърна жената, която крачеше енергично към паркинга. Миг по-късно тя изчезна.
— Погрижете се за жената — нареди той. — Аз ще взема предмета.
След като Фарук отговори, че ще се постараят да я заловят жива, Галардо прехвърли пистолета от кобура под мишницата в десния джоб на палтото си и тръгна с прибежки към сградата, като се мъчеше да остане скрит в сенките.
Наташа Сарафова знаеше, че мъжете я следят. И преди беше следена, така че бе наясно накъде да гледа и за какво да се ослушва. Сърцето й затуптя малко по-бързо, когато тялото й се приготви за бягство или схватка. Продължаваше да диша бавно и равномерно. В студа всеки можеше да забележи промяната в дишането — сивата пара щеше веднага да я издаде.