Съпровождащият текст беше ясен и прям — просто питаше дали някой има някаква представа за артефакта. През двете седмици от пускането на обявата се бяха събрали само няколко отговора, но никой от тях не изглеждаше необичаен.
— Получавала ли си имейл във връзка със звънеца? — поинтересува се Лурдс.
— Нищо, което да има отношение към историята му — отвърна Лесли. — Само няколко въпроса.
— Какви въпроси? — попита Лурдс и се облегна назад.
— Откъде го имаш? Какво ще правиш с него? Такива неща.
— Отговори ли?
Не. Исках да намеря информация, а не да споделям. — Лесли помълча за момент. — Наистина ли смяташ, че онова нападение е било заради обявите?
— Най-вероятно. Как иначе са научили къде е звънецът?
— А използвах анонимен сървър. Който би трябвало да е сигурен.
Лурдс кимна.
— Според асистентката ми проблемът със сигурността в интернет е, че веднага щом някой напише уж „сигурна“ програма за защита на трафика, някой друг веднага се заема да намери начин да я пробие.
— Зная. Снимала съм филм за криптирането, преди да ме наемат за това предаване. — Гласът й потрепна. — Просто не мога да повярвам, че се случва подобно нещо. Пращах имейли на учени. Пусках обяви в университетски сайтове. Защо един нищо и никакъв артефакт ще привлече вниманието на убийци?
Лурдс забеляза отразената на компютърния екран разстроена физиономия на младата жена и се обърна към нея.
— Случилото се онзи ден не е по твоя вина, Лесли.
Тя скръсти ръце.
— Ако не бях пуснала снимките в интернет, нищо нямаше да се случи. Джеймс щеше да е жив… — Пое треперливо дъх. — Никой нямаше да пострада.
— Просто неволно си се озовала в гадна ситуация — упорито рече Лурдс. Взе ръката й в своята и я стисна леко. — Онова, което си успяла да откриеш…
— Неволно — вметна Лесли.
Лурдс кимна.
— Дори и неволно да е, попаднала си на нещо невероятно.
— Проблемът е, че го изгубихме.
Лурдс отново насочи вниманието си към снимките.
— Понякога не е нужно да разполагаш с даден предмет, за да научиш нещо от него. Достатъчно е само да знаеш, че го има. — Той кимна към монитора. — Именно това е насочило крадците към нас. Те са знаели, че съществува. Остава ни да разберем как точно са научили.
— Мислех си, че са просто крадци, наети от човек, който иска звънеца.
— Именно. Точно такива бяха. Но ако се съди по жестокостта и външния им вид, бих казал, че са опитни наемници. Може би дори професионалисти. В края на краищата, изобщо не ми заприличаха на колекционери. Имаха по-скоро вид на мутри — макар и с някои екстри.
— Но ако някой е знаел за звънеца, нямаше ли да се е сдобил с него още преди години?
— Да знаеш, че нещо съществува, и да научиш къде се намира са две много различни неща. — Лурдс отвори имейла.
— Казваш го, сякаш това е нещо хубаво.
— Защото означава, че е останала някаква следа. Тя е довела онези до находката и до нас, значи бихме могли да я открием и ние. Следата винаги е двупосочна. Може да открием кой е търсил звънеца. И да разберем как е научил за него. — Лурдс изчака, докато програмата зареждаше пощата. Не я беше проверявал от дни.
На екрана се изписаха множество познати имена.
— Какво правиш? — попита Лесли.
— Смятам да се свържа с някои познати. Да поразпитам тук-там. Може да извадим същия късмет като онези, които, дойдоха за звънеца.
Списъкът продължаваше да се точи.
— Леле — обади се Лесли. — Отговаряш ли на пощата си?
— От време на време. Онези, които ме познават, знаят, че е най-добре да ми звъннат. Можеш да изгубиш цялото си време, ако тръгнеш да отговаряш на всеки получен имейл.
Едно от имената привлече вниманието му.
Юлия Хапаева. Изписа се на няколко пъти.
Лично се познаваше с Юлия. При всяко пътуване до Русия правеше всичко възможно да я посети. Филтрира пощата и извика всичките й съобщения.
Бяха половин дузина. Три от тях съдържаха прикрепени файлове.
— Ревностна почитателка? — поинтересува се Лесли.
— Позната археоложка.
— Името ми прилича на руско.
— Такова е. — Лурдс щракна върху най-ранното съобщение. Беше пратено преди единадесет дни.
— Добре ли я познаваш?
На пръв поглед въпросът звучеше невинно. Лурдс обаче усети какво има предвид Лесли.