Джеймс Дашнър
Кодът на болестта
Лабиринтът- предистория #2
Пролог
Заваля сняг в деня, когато убиха родителите на момчето. По-късно нарекоха смъртта им злощастен случай, но той беше там и знаеше, че нямаше нищо случайно.
Снегът дойде преди тях, почти като студена и бяла поличба, сипеща се от сивото небе.
Помнеше добре колко объркано бе всичко. Знойни горещини измъчваха града месеци наред — месеци, които се бяха проточили в години, безкрайна поредица от дни, изпълнени с лепкава пот, болка и глад. Той и семейство му бяха сред оцелелите. Изпълнени с надежда сутрини се превръщаха в следобеди на мъчително търсене на храна, на шумни побоища и ужасяващи звуци. А после и вечери, в които жегата малко по малко се уталожваше. Тогава сядаше заедно със семейството си да гледа как светлината в небето гасне и светът бавно изчезва пред погледа му, и се питаше дали ще го види отново на зазоряване. Понякога идваха побърканяците, независимо дали е ден, или нощ. Но в семейството му не говореха за тях. Нито майка му, нито баща му и със сигурност не и той. Струваше му се, че ако признае гласно съществуването им, може да ги повика, както се викат демони със заклинания. Единствено Лизи, с две години по-малка и дваж по-храбра, не се плашеше да говори за побърканяците, сякаш само тя бе достатъчно мъдра, за да погледне отвъд суеверните предразсъдъци.
А бе само едно малко момиче.
Момчето знаеше, че той трябва да е куражлията, този, който утешава по-малката си сестричка.
„Не се бой, Лизи, мазето е залостено здраво, светлините са угасени. Лошите хора няма да разберат, че сме тук.“
Но винаги му бе трудно да намери подходящите думи. Вместо това я прегръщаше силно, притискаше я сякаш бе неговото любимо плюшено мече. И всеки път тя го тупаше по гърба. Обичаше я толкова силно, че понякога го болеше сърцето за нея. Притискаше я в обятията и се кълнеше, че никога няма да позволи на побърканяците да й сторят нещо лошо, ала същевременно очакваше с нетърпение да усети топлата й длан на гърба си. Двамата често заспиваха така, сгушени в ъгъла на мазето върху стария матрак, който баща им бе смъкнал долу по стълбите. Майка им винаги ги завиваше с одеяло въпреки горещините — това бе нейният начин да се противи на слънчевите изригвания, унищожили всичко.
Нов онази сутрин се събудиха от чудна гледка.
— Деца!
Беше гласът на майка им. Той беше сънувал нещо, някакъв футболен мач, топката подскачаше по зелената трева, насочена към опразнената врата насред пуст стадион.
— Деца! Събудете се! Елате да видите!
Той отвори очи и видя, че майка му надзърта през малкото прозорче, единственото в мазето. Беше свалила дъската, която баща им бе заковал предната вечер, както правеше винаги по залез. Мека, сива светлина озаряваше лицето й и изцъклените й в почуда очи. И се усмихваше, както не беше правила от много отдавна.
— Какво става? — изломоти той, докато се надигаше. Лизи потърка очи, прозя се и се затътри след него към мястото, откъдето майка им гледаше сивата светлина.
Помнеше няколко неща за онзи момент. Докато поглеждаше навън, присвил очи, за да привикне към светлината, баща им продължаваше да похърква като спящо чудовище. По улицата не се виждаха побърканяци, небето бе скрито зад облаци — нещо много рядко в онези дни. Той застина, когато видя белите снежинки. Сипеха се от сивия небосвод, въртяха се и танцуваха, сякаш се присмиваха на гравитацията, и подскачаха, преди отново да литнат надолу.
Сняг.
Сняг.
— Какво, по дяволите, е това? — попита той леко задъхано, като употреби ругатнята, която бе научил от баща си.
— Но, мамо, как е възможно да вали сняг? — вдигна очички Лизи, която вече се бе пробудила напълно и лицето й бе озарено от радостно изражение. Той протегна ръка и я дръпна нежно за плитката, надявайки се, че с този жест й дава да разбере колко е щастлив задето я има, въпреки измъчения им живот.
— О, нали знаеш — каза мама. — Всички онези неща, които говорят хората. Времето на тази планета се е побъркало и всичко е заради слънчевите изригвания. Хайде да се насладим на гледката, а? Направо е невероятно, не мислите ли?
Лизи отвърна с щастлива въздишка.
А той гледаше през прозореца и се питаше дали някога ще види пак нещо подобно. Снежинките се рееха, накрая докосваха земята и почти веднага се топяха. Върху стъклото полепнаха мокри кристали.
Още дълго стояха така, загледани в света отвън, докато нечии сенки не закриха прозореца за кратко. Изчезнаха веднага, щом се появиха. Момчето завъртя глава да види кой е минал, но беше закъсняло. След няколко секунди по вратата горе се стовариха тежки удари. Баща му скочи на крака още преди звуците да утихнат, събуден и ококорен от изненада и тревога.