Председателят, изглежда, си даде сметка, че се е отнесъл твърде далеч, и си позволи една уморена въздишка.
— Какво пък, предполагам, че това е достатъчно за встъпление. Ти растеш, Томас, и ставаш все по-добър от всички участници в нашата програма. Ние те ценим много високо и затова реших, че е дошло време да се запознаем лично. За в бъдеще очаквай повече подобни неща — повече свобода и по-голяма роля в тук, в ЗЛО. Харесва ли ти как звучи това?
Томас кимна, преди да успее да се овладее. Но в действителност му харесваше. Понякога му се струваше, че живее в затвор, и искаше да излезе. Беше толкова просто и ясно. Може би току-що му бяха проправили пътя към това.
— Може ли да попитам още нещо? — рече той, Защото не можеше да прогони тези ужасни думи от ума си. Гибелна зона.
— Разбира се.
— Какво означава… гибелна зона?
— Андерсън си позволи една лека усмивка.
— Ах, съжалявам. Мислех, че вече знаеш. Така наричаме мозъка — мястото от него, където избликът е причинил най-големи увреждания. И където вероятно слага край на живота на заболелите. Ето с какво се сражаваме. Предполагам, че можем да го наречем бойното поле за нас, хората от ЗЛО. Гибелната зона.
Томас все още не разбираше докрай, но по някаква причина обяснението го накара да се почувства по-добре.
— Е, разбрахме ли се? — попита председателят Андерсън. — Готов ли си да играеш своята роля във важната работа, с която сме се захванали?
Томас кимна.
Председателят почука няколко пъти с пръст по бюрото.
— Чудесно. В такъв случай върни се в стаята и си почини. Идат велики времена.
Томас усети, че го изпълва вълнение, последвано от странно и необяснимо съжаление. Този път не можа да се сдържи и когато жената го придружи обратно до стаята, миг преди да затвори вратата, я подпря с длан.
— Извинете — рече, — бих искал да ви попитам нещо.
На лицето й се изписа объркване.
— Идеята вероятно не е добра. Съжалявам. — Тя се изчерви.
— Но… — Томас търсеше трескаво подходящите думи. — Онзи човек… председателят Андерсън, спомена нещо за велики времена, които предстоят. Има ли още много като мен? Те всички ли са деца? Ще мога ли накрая да се срещна с някои от тях? — Яд го беше, че издава така открито надеждите си. — Като например с момичето от съседната стая… Тереза… ще мога ли да се запозная с нея?
Жената въздъхна и той забеляза колко жалостиво го гледа. После кимна.
— Има още много, но по-важното сега е, че се справяш отлично с изпитанията, така че скоро ще се запознаеш с тях. Разбирам, че сигурно се чувстваш самотен. Наистина съжалявам. Но може би ще ти стане по-леко, ако научиш, че има и други в подобна ситуация. Нещата обаче скоро ще се променят. Обещавам ти. — Тя понечи да затвори вратата, но Томас отново я задържа.
— Колко още? — попита, засрамен от отчаянието в гласа си. — Колко още ще бъда сам?
— Ами само… — въздъхна тя. — Както ти казах, няма да е много дълго. Може би една година.
Томас трябваше да дръпне рязко ръка, защото вратата се затръшна бързо. Той изтича и се сви на леглото, опитвайки се да сдържи сълзите. Една година.
6.
224.3.12/7:30
Рано сутринта на вратата се почука. Беше съвсем рутинно, досущ като звънене на будилник. По едно и също време, макар невинаги едно и също лице. И въпреки това знаеше кого се надява да види — най-милия доктор, когото бе срещал досега. Несравнима с другите. Онази, която го бе отвела при председателя преди два месеца. За съжаление, обикновено не беше тя.
Ала когато вратата се отвори, там стоеше точно тя.
— Доктор Пейдж — зарадва се той. Не знаеше защо я харесва толкова много. Може би защото с нея се чувстваше съвсем безгрижен. — Здравейте.