— Наистина ли мислиш, че смятат да ги пратят в Обгорените земи? — попита тя.
— Да. Ти не мислиш ли?
Тя въздъхна.
— Сигурно си прав.
— Тереза, тези хора са наши приятели. Спомни си хубавите часове, които сме прекарвали заедно. Божичко, ако не друго, представи си как хвърлят Чък в Обгорените земи, в оня град, претъпкан с побърканяци.
Последното, изглежда, я засегна. Очите й се напълниха със сълзи.
— И така да е — въздъхна тя. — Какво бихме могли да направим? Само двама сме срещу могъща империя с всичките й оръжия.
Беше ударил часът да й каже. Той събра всичкия си кураж и продължи:
— Сега искам да ме изслушаш внимателно. Първо, ще убедим доктор Пейдж да ни прати в лабиринта. Ще й кажем, че имат нужда от известна промяна в равновесието на силите. Но трябва да сме сигурни, че ще ни прехвърлят, без да изтриват паметта ни. Това е ключът. Ще изтъкнем, че е необходимо да направим обстоен анализ на положението вътре и да се върнем с доклад. За психолозите това ще е като Коледа по никое време — представи си всички тези променливи, които ще отчетат. Можем да се престорим на ентусиазирани от идеята, да ги убедим, че и ние го искаме. Няма значение какво ще говорим, важното е да ни прехвърлят.
— А после какво? — попита тя. Поне не беше отхвърлила веднага идеята.
— Ще се подготвим старателно. Ще вземем ключове за оръжейната или ще скрием оръжия близо до изхода на лабиринта. Ще изтеглим всичката налична информация за скръбниците, ще открием как да ги изключваме. Ще се ориентираме къде е най-близкият град, до който можем да се доберем, след като измъкнем всички от лабиринта. После влизаме, прекарваме няколко дни като езерни, убеждаваме момчетата, съставяме план и го осъществяваме.
— От устата ти звучи толкова лесно — рече тя. — Но не забравяй, че ще следят всяко наше движение и ще чуват всяка дума.
— Тогава ще трябва да си шепнем, нали? Ще разговаряме в мрака, ще избягваме бръмбарите остриета, каквото е нужно. Те ни вярват и трябва да се възползваме от това.
Тереза се наведе към него и почти опря устни в ухото му. Дъхът й стопли кожата му.
— Наистина ли си мислиш, че можем да влезем в лабиринта, да съберем езерните и да излезем с тях? Без да убием един куп хора? И без самите ние да загинем?
Той въздъхна.
— Зная, че звучи невероятно. Но по-лошо е да седим тук, без да се опитаме да ги спрем.
Тя въздъхна, но не каза нищо.
— Тереза, аз изливам пред теб душата си. Вероятно стана заради историята с Чък. Толкова много обичам това хлапе. Не мога… просто не мога да позволя на ЗЛО да го нарани. Да не говорим за другите. Не мога. Моля те, кажи, че ще си с мен.
Никога преди не бе говорил с нея по този начин. Беше изложил всичко като на длан.
Тя го погледна с изплашени очи.
— Сериозно си го намислил, така ли?
— Напълно. Като го казах на глас, се почувствах още по-сигурен.
Тя замълча. Този път за по-дълго време.
— Добре, дай ми двайсет и четири часа да го обмисля.
След което стана и си тръгна, оставяйки след себе си един силно обезпокоен приятел. В края на краищата й бяха нужни само Четиринайсет часа. Томас прекара този ден, възползвайки се от свободното време. Между изследванията и тестовете той прерови таблета за всякаква налична информация за скръбниците във файловете, които не бяха защитени с пароли. Неутрализирането на тези същества щеше да е от жизненоважно значение при опита им за бягство. Не откри много, но се натъкна на схема на биохимичните им вериги, забравена сред цял куп разнообразни данни във файл отпреди година.
Лежеше в леглото и изучаваше схемата, търсейки слаби места, Когато Тереза го повика телепатично.
„Добре — рече тя. — Съгласна съм.“
Томас едва не скочи от леглото.
„Наистина? Ще участваш?“
„Заради теб. Заради Чък. Ще ти помогна.“
„Страхотно. Направо страхотно. Остава само да убедим доктор Пейдж.“
„Не се тревожи за това. Мисля, че ще й хареса идеята да ни внедрят в група А. а Арис и Рейчъл в група Б. Остави на мен да се погрижа.“