Измамен.
Томас лежеше на операционната маса, съзнанието му избледняваше, тялото му не можеше да помръдне. Над него бе увиснал странен прибор, завършващ с човешка маска. Този прибор щеше да задейства заличителя, който ще изтрие паметта му. Съзнанието му бавно угасваше и скоро Томас щеше да изгуби връзка с реалността. После ще му поставят маската и процесът ще започне. Животът, такъв, какъвто го познаваше, щеше да просъществува още само няколко минути. Паниката изригна като оглушителна гръмотевица и отекна навсякъде из тялото му.
И същевременно не можеше да помръдне.
Скоро спомените, които го преследваха така неудържимо и го натъжаваха толкова силно, щяха да изчезнат.
Не искаше да се разделя с тях, ЗЛО го бяха измамили. Разбира се, че ще го измамят. Нима бе забравил с кого си има работа? Нали тъкмо заради това подготвяше своя план? Защото тези хора всъщност не бяха нищо повече от уверени в правотата си, манипулативни чудовища. И доктор Пейдж бе потвърдила подозренията му.
Да можеше поне да види за последен път Тереза. Спомни си какво й бе казал: „Ще се видим утре“ и от това го заболя още повече. Да, така е. Те ще се съберат утре, но спомените им ще са заличени. И той дори няма да я познае.
Хората от ЗЛО ги бяха изиграли до самия край.
Изпълни го непоносимо страдание.
Но след това почувства някакво странно облекчение, което прогони всичко останало. Той отвори очи и почти веднага се изпълни с увереността, че сънува. Лежеше насред яркозелено, озарено от слънцето поле и ветрецът полюшваше тревата в разни посоки. Над него грееше лазурносиньо небе, из което се носеха пухкави облачета, изглеждаха толкова близо, сякаш можеше да ги докосне. Предполагаше се, че всеки човек, подложен на заличаване, го преживява по свой собствен начин. А ето че той лежеше тук, с напълно запазени спомени, погълнат от тази красота.
И отново го завладя паника.
Не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Опита се да потърси мислено Тереза, но тя не съществуваше тук.
Отдясно в полезрението му изплува голям мехур, който се приближаваше, подскачайки, и изкривяваше света зад стените си. Сияещият мехур го доближи и спря. В мехура се появи някакво изображение, като от кино. Сложна, триизмерна картина. Макар че за сетивата му образът бе вътре в мехура, той сякаш го погълна, заобиколи го от всички страни. Близостта с него му подейства успокояващо, сякаш из вените му струеше опиат.
Той беше момче. Седеше на кушетката, баща му бе приседнал до него и държеше в скута си разтворена книга. Устните на баща му помръдваха, очите му блестяха, завладени от разказа, който четеше на вероятно една много по-ранна версия на Томас. В гърдите му се разпали малка радостна искра. Не искаше това да свършва. „Не — помисли си той. — Моля те, не ми го отнемай. Ще направя всичко. Моля те, не постъпвай така с мен.“
Мехурът се спука.
Дребни капчици течност се пръснаха във всички страни, изпълниха въздуха наоколо и уловиха светлината, от която Томас примижаваше. Той се сепна. Какво беше видял преди малко? Нещо, свързано с баща му. И някаква книга. Споменът бе смътен, но все още съществуваше. Опита се да го извика в съзнанието си, но тогава се появи друг мехур.
И той се носеше, подскачайки, над повърхността, а облаците зад него изглеждаха разкривени. Спря точно над него. Вътре се появи нова картина, също толкова малка, колкото и предишната, ала същевременно изпълваща целия свят.
Вървеше по улица и майка му го държеше за ръката. Вятърът гонеше листа и клонки по тротоара. Сякаш Томас се бе прехвърлил там. Светът вече бе пострадал от изригванията и все пак поне за малко можеше да се излиза навън. Опитваше се да забележи и запомни всеки детайл, всеки миг от тази сцена. Но страхът и тъгата му подсказваха, че няма да е за дълго. Беше толкова щастлив в онзи ден, въпреки риска от радиация…
Мехурът се спука. Нови капчици изпълниха въздуха и увиснаха около него, както предишните. Още искри върху слънцето. Объркването на Томас растеше. Все още разбираше, че това е част от процеса на заличаването, че му отнемат спомените, един по един. Но те не изчезваха, а само отслабваха. И въпреки блаженството, с което бе придружен този процес, Томас се опитваше да му се съпротивлява, бореше се с него в ума си. Той нададе беззвучен, мислен вик.
Появиха се още мехури.
И се спукаха.
Играе на гоненица. Плува. Лежи на слънце. Закусва. Вечеря. Хубави моменти. Лоши моменти. Лица. Чувства. Неща, които му бе казала доктор Пейдж. Искаше му се да заплаче, когато видя как баща му губи разсъдък.