— Добре. Ще се видим по-късно. — Той пое към вратата, но спря и се обърна. — Между другото, има седем допълнителни блокчета — те не пасват никъде.
Странно, но усмивката й стана още по-широка.
Тест след тест. Урок след урок. Пъзел след пъзел. Ден след ден.
Месец след месец.
7.
224.9.2/7:30
Почукването на вратата дойде в точното време, може би няколко секунди по-рано. Когато отвори, Томас откри, че в коридора стои непознат мъж. Беше съвсем плешив и не изглеждаше никак доволен, че е тук. Може би дори не му харесваше да е жив. Имаше подпухнали и зачервени очи и намръщеното му лице бе обсипано с безброй бръчици.
— Къде е доктор Пейдж? — оклюма Томас. Макар да ненавиждаше рутината, оказа се, че нарушаването й е далеч по-обезпокоително. — Тя добре ли е?
— Може ли да вляза? — попита учтиво мъжът и кимна към подноса с храна, който държеше. В гласа му нямаше и следа от топлотата на доктор Пейдж.
— Ами… да. — Томас се дръпна встрани и отвори широко вратата.
Непознатият пристъпи вътре и остави подноса на малкото бюро.
— Гледай да изядеш всичко — рече той. — Днес ще ти трябва повечко сила.
Томас никак не хареса тона му.
— За какво? И защо не отговорихте на въпроса ми — какво е станало с доктор Пейдж?
Мъжът се изправи, сякаш за да изглежда по-висок, и скръсти ръце.
— Защо трябва да е станало нещо с доктор Пейдж? С нея всичко е наред. Постарай се винаги да говориш с уважение и почит на по-възрастните от теб.
Томас прехапа устни, преди отговорът да се е стрелнал навън — хапливи думи, каквито винаги излизаха лесно. Той замълча, но мечтаеше непознатият да си тръгне.
— Имаш половин час — продължи мъжът. Очите му и за миг не изпускаха Томас. Неестествено втренчен, мрачен поглед. — Ще се върна за теб точно в осем часа. Можеш да ме наричаш доктор Левит. Аз съм от психоекипа. — Той най-сетне отмести поглед, излезе и затвори внимателно вратата след себе си.
„Аз съм от психоекипа.“ Томас нямаше представа какво може да означава това. А и апетитът му беше изчезнал. Въпреки това седна до бюрото и се насили да яде.
Доктор Левит потропа на вратата в осем часа, точно както бе казал. Томас бе приключил със закуската по-рано, но нямаше нищо против днес да го оставят на мира. Поне половин ден. Не му се ходеше никъде с новия. Ако по някаква причина доктор Пейдж го бе изоставила, това щеше да го съсипе.
Когато отвори вратата, Левит изглеждаше също толкова навъсен и неприятен, колкото и преди половин час.
— Да вървим — рече кратко той.
Поеха мълчаливо по коридора. Докато подминаваха вратата на Тереза, Томас я погледна с нега. 31 К. Колко пъти бе виждал тази табелка и бе жадувал да се запознае с момичето от другата страна. Защо ли тези хора държаха всички деца разделени? Едва ли само защото бяха лоши. Как можеше доктор Пейдж например да е част от това?
— Виж — заговори неочаквано доктор Левит и Томас откъсна поглед от белите стени. — Зная, че се държах малко недружелюбно тази сутрин. Съжалявам. Днешната програма ще е доста напрегната за всички ни. — Той се изсмя суховато, странен звук, все едно разрязват жаба с електротрион. — От двама ни аз съм този, който със сигурност е подложен на по-голям стрес.
— Какво пък — сви рамене Томас. — Всички имаме лоши дни.
За какъв стрес говореше мъжът? Не него подлагаха на тестове и изпитания.
— Така е — изпъшка доктор Левит и отново замълча.
Влязоха в асансьор и Левит натисна бутона за етаж, на които още не бяха водили Томас. Девет. По някаква причина намираше нещо злокобно в това число. Девети етаж. Щеше ли да си мисли така, ако до него стоеше доктор Пейдж? Нямаше представа.
Вратата се отмести с весел мелодичен звън и доктор Левит пое наляво. Томас го последва, като плъзна поглед по стъклените стени и бюрата. Зад тях се виждаха трепкащи монитори и уреди. Този етаж вероятно бе нещо като болнично отделение.
Може би с доктор Пейдж се е случило нещо и сега го водят при нея.
— Ще ми кажете ли какво ще стане днес? — попита той, стараейки се да прозвучи любезно и безгрижно.
— Не — отсече Левит. После, сякаш размислил, добави: — Съжалявам, синко.
Томас го последва зад стъклената преграда. Продължиха нататък по коридора, подминавайки врата след врата, но освен медицинската апаратура нямаше нищо друго, което да разкрие предназначението на това място. Вратите бяха номерирани и затворени, стъклените стени закрити със завеси, дръпнати така, че да не оставят пролуки. Томас можеше да се закълне, че чува гласове зад една от стените, и подскочи, когато оттам долетя вик. Той продължи да крачи напред, а резкият вик бавно затихна по коридора. Помъчи се да не забави крачка, нито да поглежда назад.