— Продължавай напред — инструктира го доктор Левит. — Няма от какво да се плашиш.
— Какво става там? — попита Томас. — И какво се е случило с…
Левит го сграбчи за ръката. Не силно, не колкото да заболи, но достатъчно твърдо.
— Всичко ще бъде наред. Трябва да ми се довериш. Само не спирай — почти стигнахме.
Томас се подчини.
Спряха пред една врата, която по нищо не се различаваше от останалите, с електронно табло от едната страна и трепкащи ситни букви, които не можа да различи от мястото, където се бе изправил. Доктор Левит надзърна в таблото и после посегна да отвори вратата. Тъкмо бе завъртял дръжката, когато тишината в коридора бе нарушена отново.
Томас се обърна и видя да се отваря друга врата. Зад нея се показа момче в болнична нощница и с превързана глава, подкрепяно от две сестри. Момчето се олюляваше, сякаш бе упоено, и след първите две крачки се строполи на пода. Опита да се изправи, като се бореше със сестрите. Томас го гледаше изплашено и стъписано. Момчето падна отново, пак се надигна и побягна към него, като се клатушкаше от една страна на друга.
— Не влизай там — произнесе замаяно то. Имаше черна коса, азиатски черти и беше може би с година по-голямо от Томас. Лицето му бе зачервено и потно, през бинта на главата бе избило малко червено петно.
Томас продължаваше да го гледа невярващо. После доктор Левит застана между него и приближаващото се момче. Една от гонещите го сестри извика:
— Недей, Миньо! Спри. Състоянието ти не позволява… — Ала думите й нямаха ефект.
Миньо. Името на това момче бе Миньо. Сега вече Томас знаеше имената на поне още двама като него.
Момчето се блъсна в доктор Левит сякаш изобщо не го бе видяло. Очите му бяха втренчени в Томас, пламнали от заслепяващ страх.
— Не им позволявай да го направят с теб! — извика то, като сега се бореше с разперените ръце на Левит. Миньо бе твърде дребен, за да му надвие, ала това явно не го спираше.
— Какво… — Томас преглътна изплашено. — Какво става тук?
— Пъхат разни гадости в главите ни! — извика Миньо, цъклейки се като побъркан. — Казаха, че няма да боли, но лъжат! Ужасно боли! Те са едни лъжливи… — Последната дума остана непроизнесена, тъй като сестрата заби игла в шията на Миньо и инжектира в тялото му нещо. Той се отпусна и рухна на пода. Жените го уловиха за ръцете и го задърпаха обратно по коридора, а краката му се влачеха отзад.
Томас се обърна към Левит.
— Какво са му направили?
Левит изглеждаше все така спокоен и невъзмутим.
— Не се тревожи, това е само реакция на анестезията. Няма нищо страшно.
Изглежда, обичаше да повтаря тези думи.
Томас се колебаеше дали да не побегне. Мислеше за това през цялото време, откакто Левит бе отворил вратата, докато го следваше по коридора и се качваше на този етаж.
„Аз съм страхливец — рече си той. — Изобщо не съм като този Миньо.“
Левит го въведе в помещение, което наистина приличаше на болнична стая. Имаше две легла със завеси. Онова зад дръпнатата завеса бе оправено. Другото отдясно бе скрито зад завесата и Томас едва различи контурите на човешко тяло върху него. В стаята имаше всякаква медицинска апаратура, очевидно последна дума на техниката, както онази, която бе видял в лабораторията. Левит вече се бе изправил до един от мониторите, разглеждаше диаграмите и въвеждаше информация.
Томас насочи вниманието си към спуснатата завеса и леглото зад нея. Левит бе на шест-седем крачки от него, погълнат от това, с което се занимаваше.
„Трябва да видя кой е зад завесата“ — рече си Томас. Не помнеше кога за последен път го бе изпълвала такава решимост.
Вляво от него Левит се бе навел над екрана и четеше някакъв ситен текст. Томас се обърна безшумно. Пристъпи надясно, дръпна завесата и доближи леглото. Там лежеше друго момче с късо подстригана руса коса, затворени очи и дръпнати до брадичката завивки. Миг по-късно Левит се озова до него и дръпна завесата. Сграбчи Томас и го дръпна рязко назад. Но Томас вече бе успял да разгледа момчето. И да забележи две неща.
Първо, също като Миньо, и това момче имаше превръзка над ушите и от едната страна под нея се стичаше кръв.