И второ, видя името на мониторите.
Нют.
Станаха трима.
Знаеше три имена.
8.
224.9.2/8:42
— Какво си мислеше, че правиш? — попита Левит. Той поведе Томас към празното легло. — Трябва да спазваме медицинските указания, да не нарушаваме установените правила за безопасност, да бъдем максимално предпазливи. Не са ли ти ясни тези неща?
Томас едва не се разсмя.
— Не, разбира се — отвърна той, като се постара да не прозвучи подигравателно. Още дори нямаше десет — как би могъл да знае подобни неща?
— Това момче излиза от операция. Състоянието му е нестабилно. Има опасност от инфекция. Поне за инфекция си чувал, нали? — Левит говореше със зловещо спокойствие. — За вируси като изблика?
— Аз съм невъзприемчив за тях — посочи Томас. — Не сме ли тук всички такива? Мунита?
— Повечето от вас… — Левит махна с ръка. — Няма значение. Само… моля те, не минавай пак зад завесата. Разбрахме ли се?
Томас кимна.
— Сега трябва да се заема с подготовката ти. — Левит протегна ръце и се огледа, сякаш се ориентираше в стаята. — Хирургът ще дойде след половин час.
Томас усети, че стомахът му се свива от страх.
— Значи онова момче… Миньо… каза истината? Ще направите нещо с главата ми, така ли?
— Нищо такова няма да правим — заяви Левит, ала спокойствието му този път бе пресилено. Той отвори едно чекмедже и извади тънка нощница. — Чака ни важна работа. Жизненоважна. И пак ти повтарям, това с Миньо бе само реакция на лекарството, което са му дали. Случва се, макар и доста рядко. Обещавам ти, че ще преценим точно твоята доза. — Той млъкна и погледна към Томас. — Виж, ти знаеш какво е заложено. Знаеш, че си невъзприемчив към изблика. Освен това си наясно, че човечеството е в огромна опасност. Прав съм, нали? Знаеш ли всичко това?
Томас имаше само един възможен отговор.
— Да.
— Тогава разбираш защо е толкова важно да ни съдействаш. — Левит му хвърли болничната нощница. — Изучаваме гибелните зони на мунитата, за да открием лек. Ти си муни. И днес ще поставим едно малко устройство в главата ти, за да ни помогне да разберем защо си различен. Само това, нищо повече. Обещавам, че ще се възстановиш бързо и ще си доволен, че можем да следим по-прецизно жизнените ти показатели. Вече няма да се налага да те бодем толкова често! — Той произнесе последните думи с пресилено безгрижие. — Не е толкова страшно, нали?
Томас повдигна рамене и кимна. Мъжът почти го бе убедил, че няма нищо лошо в това да бърникат в черепа на едно дете. Той погледна надолу и откри, че още стиска нощницата.
— Банята е там — посочи Левит. — Преоблечи се и лягай в леглото. Давам ти думата си, че всичко ще бъде наред. Ще спиш и няма да почувстваш нищо. Най-много един-два дена да те наболява главата. Но за главоболието имаме хапчета. Ясно?
— Ясно. — Томас вече беше готов да влезе в банята, когато откъм коридора долетя момичешки писък. Той погледна към Левит, който срещна спокойно погледа му. Известно време двамата стояха така, очаквайки кой пръв ще направи нещо. Томас бе първият. Хвърли се към вратата, отвори я и изхвърча в коридора, а Левит го погна по петите. На няколко крачки по-нататък се разиграваше позната сцена. Две сестри влачеха момиче с кестенява коса нататък по коридора, докато тя пищеше и риташе. Беше неговата съседка. Момичето от 31К. Тереза.
Нямаше никакъв смисъл в това, което Томас направи. Той хукна след нея. Болезнено разкривеното и лице и страхът в очите й бяха накарали да се спука паническият мехур, който се надигаше в него.
— Пуснете я! — извика и в същия миг Левит му кресна да се връща.
Сестрите се обърнаха, видяха Томас и на лицата им се изписа учудено изражение, може би дори леко развеселено. Това само го разгневи още повече. Той ускори бяг, давайки си сметка, че цялата тази история е една обречена кауза. Но поне ще покаже на Тереза, че се е опитал.
В последния миг скочи и разпери ръце като супергерой, готов да повали двете…
Една от сестрите вдигна ръка, за да се предпази и лакътят й попадна в челото на Томас. Остра болка прониза бузата и ухото му, светът се преобърна наопаки и той тупна на пода, а носът му се блъсна толкова силно в стената, че ударът го зашемети. Той се претърколи и вдигна глава. Сестрите се бяха надвесили над него и го гледаха изненадано, сякаш питаха: „Какво ти става бе, момче?“. Дори Тереза бе спряла да се бори, а на лицето й бе изписано нещо друго: благоговение. Почуда. И може би съвсем лека усмивка.