Томас местеше между тях смутен поглед.
До него приклекна доктор Левит със спринцовка в ръка.
— Синко, мисля, че се бяхме разбрали. — Той опря върха на иглата в шията му и натисна.
Преди да изгуби съзнание, Томас погледна отново към Тереза и за няколко безценни секунди очите им се срещнаха. Светът вече бе започнал да губи очертания, Когато те я задърпаха нататък, но той чу ясно думите, които му извика.
— Някой ден ще станем големи.
Последваха налудничави сънища. Летеше в небето с някаква машина, завързана на гърба му, и разглеждаше света отдолу — изпепелен, разрушен и безжизнен. Видя дребни фигури да тичат през пясъците и когато го приближиха, те придобиха сивкав оттенък. Видя криле, ужасни лица и протегнати ръце. Протегнати ръце на чудовища.
За щастие всичко това свърши, преди да е изгубил здрав разсъдък. Следващият сън бе далеч по-приятен.
Томас, майка му и баща му. Пикник. Край реката. Не знаеше дали това е спомен или блян, но въпреки това му харесваше. Пораждаше болка в гърдите му и той си помисли, че тя ще се задържи там още дълго.
По някое време сънува Тереза. Загадъчното момиче, което живееше толкова близо — буквално зад съседната врата, — и въпреки това досега не бяха разменяли и едно изречение.
„Някой ден ще станем големи.“
Вкопчи се в тези думи. Виждаше я как ги произнася отново и отново. В тях имаше нещо… бунтовническо. Харесваха му. В съня му двамата с Тереза седяха в една стая — в неговата стая, той бе на леглото, а тя — на стола. Не говореха, просто… бяха заедно. Толкова отчаяно искаше приятел, че нямаше нищо против операцията да продължи вечно, стига да живее в този сън. После Тереза произнесе името му — отново и отново, само че това не бе нейният глас. С някаква друга част от съзнанието си той разбираше какво се случва и сърцето му се преизпълни с тъга. Колкото по-упорито се опитваше да задържи момента, толкова по-бързо избледняваше видението. Скоро остана само мрак и гласът, повтарящ името му.
Беше дошло време да се събуди.
Той отвори очи и премигна на ярките светлини на болничната стая. Една жена се бе надвесила над него. Доктор Пейдж.
— Докторе… — понечи да я повика той, но тя опря пръст на устните си.
— Не казвай нищо. — Отново се усмихваше и всичко като че ли бе постарому. Доктор Пейдж не би му сторила нищо лошо. Никога. — Все още си под въздействие на лекарствата. Сигурно си замаян. Отпусни се, лежи и се наслаждавай на ефекта им. — Тя се засмя, нещо, което не се случваше много често.
Томас имаше чувството, че се рее в безтегловност. Сега вече историята с Тереза му се струваше почти смешна. Можеше да си представи какво си бяха помислили сестрите, когато видяха едно малко момче да ги преследва, а после да скача с разперени ръце като Супермен. Поне бе показал на Тереза колко държи на нея. И колко е храбър. Той въздъхна щастливо.
— Брей — възкликна доктор Пейдж и извърна глава от монитора, който следеше. — Май си приел съвета ми присърце.
— Какво ми направиха? — измърмори объркано Томас.
— А, ето че пренебрегна съвета ми. Казах да не говориш.
— Какво… ми направихте? — повтори той.
Доктор Пейдж се извърна към него и приседна на леглото. Матракът потъна и това породи тъпа болка някъде дълбоко в тялото му.
— Психологът не ти ли обясни какво смятат да правят? — попита тя. — Доктор Левит. — Огледа се, като че се опасяваше, че той може внезапно да се появи в стаята. Нямаше го, за щастие.
Томас кимна.
— Да, но…
— Зная. Звучи ужасно. Пъхат нещо в теб. — Отново познатата усмивка. — Но ти се научи да ми вярваш поне малко, нали?
Томас кимна отново.
— Ще бъде по-добре за теб и за всички останали — в далечна перспектива. Сега вече можем да следим и да измерваме активността на гибелната зона много по-ефективно и бързо. Освен това няма да се налага да посещаваш толкова често лабораторията. Всичко ще е в реално време, без забавяне. Повярвай ми, ще си доволен, че го направихме.
Томас не каза нищо. Нямаше смисъл. В думите й имаше логика. Питаше се само защо Миньо и Тереза се бяха държали така странно. Може би техните операции не бяха протекли толкова гладко.
Доктор Пейдж се изправи и го потупа по ръката.
— Добре, млади човече. През следващите няколко дена те чака доста работа. Наслаждавай се на почивката. — Тя понечи да си тръгне, но спря и се обърна. Наведе се и прошепна нещо в ухото на Томас, ала очите му вече се бяха затворили и сънят го поглъщаше бързо. Успя да долови само думите „изненада“ и „специална“.