След тях само стъпки и затваряне на врата.
9.
224.10.07/22:43
Главата на Томас заздравяваше доста по-бързо, отколкото очакваше. Скоро го върнаха в неговата стая и уроците се възобновиха сякаш нищо не се бе случвало. След деня на операцията не бе зървал Тереза, Миньо и момчето, което се казваше Нют. Както и други като тях. Понякога, докато отиваше на урок, чуваше гласове. Бяха далечни и не можеше да определи откъде идват, но със сигурност принадлежаха на деца. Чудеше се какво ли не е наред с него, че не му позволяват да се среща с тях? Кога ли ще дойде неговият ред?
Питаше се това всеки ден. Понякога си го обясняваше като част от експериментите. Може би някои деца трябваше да са заедно, а други не. Може би това скоро щеше да се промени.
Една тънка черта над ухото му бележеше мястото, където го бяха отваряли, но косата над нея вече бе пораснала и я скриваше. Предполагаше, че скоро дори няма да може да я напипа. Понякога го измъчваше дълбока, вибрираща болка в главата, сякаш вътре се бе пъхнала невидима ръка и притискаше нещо. Когато попита доктор Пейдж и наставниците за импланта, те му казаха същото, което и преди — че само анализира функциите на мозъка и че така няма да се налага да ходи често до лабораторията за кръвни проби. Е, поне последното го караше да се чувства доволен.
Доктор Пейдж непрестанно го уверяваше, че има основателни причини да го държат в изолация, защото искат да се грижат добре за него и да го пазят от всякакви опасности. Че външният свят е страшно място, навсякъде има радиация и побърканяци. И че трябва да опознаят по-добре болестта, преди Томас да може да общува с другите, че случаят му е особен — макар никога да не навлизаше в подробности. Но му носеше книги, осигури му и един компактен таблет, с който да се забавлява, и го уверяваше, че не върши всичко това само за да го успокои. Винаги успяваше да го накара да погледне от друга страна на своя странен живот.
Един ден той се събуди с пронизваща болка в главата и слабост, каквато не бе изпитвал досега. Необходими му бяха и последните резерви от воля, за да стане от леглото и да подхване всекидневната програма. Успя да подремне по обяд в стаята си, но имаше чувството, че едва е затворил очи, когато някой почука на вратата. Стресна се и стана да отвори с мисълта, че вероятно е проспал следобедните уроци. Движението породи нов болезнен пристъп, който сякаш заплашваше да разцепи черепа му.
Сърцето му се сви, когато видя в коридора доктор Левит, с лъщящи по голото теме отражения от лампите на тавана.
— Уф въздъхна той разочаровано, преди да успее да се овладее.
— Здрасти, синко — поздрави Левит, с весел глас, сякаш да му внуши, че няма от какво да се страхува. — Имаме голяма изненада за теб днес следобед и мисля, че ще ти хареса.
Томас втренчи в него замаян поглед. Думите на доктора предизвикаха толкова силно усещане за deja vu, та си помисли, че може би още спи.
— Хубаво — измърмори той, прикривайки лошото си настроение. Всяка промяна на досадното всекидневие можеше да е добре дошла. — Каква е тя?
На устните на доктор Левит трептеше неспокойна усмивка.
— Ние… психолозите… — продължи той все така захилено — решихме, че е дошло времето да се срещнеш с останалите. Та избрахме за начало да те запознаем с… ъъ, Тереза. Как ти звучи? Би ли желал да се срещнеш с нея и да прекарате известно време заедно? Може би нещата този път ще потръгнат по-добре, в сравнение с първата ви… неофициална среща.
Усмивката му се разширяваше все повече, но очите му оставаха сериозни.
Много време бе минало от последния момент, когато Томас бе изпитвал подобно въодушевление. Мечтаеше да се запознае с Тереза повече от всичко на света.
Докато вървяха по коридора, странното deja vu го навести отново, сякаш и преди бе вървял нататък със същата цел. Мъжът го отведе в малък кабинет на същия етаж, оскъдно обзаведен с бюро и няколко стола. Момичето на име Тереза вече седеше на един от столовете и когато влезе, му отправи срамежлива усмивка.
В душата му нахлуха противоречиви чувства със силата на мощен ураган и той едва не се олюля. Всичко в тази сцена — стаята, Тереза, светлината — му бе толкова познато, та беше изключено да се случва за първи път. Объркването замъгли мислите му.