— Седни — покани го Левит и махна нетърпеливо.
Томас се помъчи да се овладее. Той седна, мъжът пристъпи обратно в коридора.
— Решихме, че е дошло време да си побъбрите — рече той през пролуката, която бе оставил, като продължаваше да се усмихва. — Приятно прекарване. — След което затвори вратата. Но усещането, че всичко това вече е било, остана.
Томас продължаваше да гледа към мястото, където допреди малко бе стоял Левит, твърде засрамен да извърне очи към Тереза. Чувстваше се неловко — преди няколко минути бе толкова развълнуван, ала сега бе на ръба да стане и да побегне под въздействие на непреодолимия напор на чувствата. Най-сетне намери сили да се облегне назад и да я погледне крадешком. И откри, че тя го гледа. Очите им се срещнаха.
— Здравей. — Това бе най-доброто, което успя да измисли.
— Здравей — отвърна Тереза. Тя го дари с още една срамежлива усмивка. Усмивка, за която Томас бе готов да се закълне, че е виждал и друг път, в същата тази стая.
Но сега не беше време да размишлява върху неща, които може да са се случили — по-късно щеше да го прави на спокойствие. Той махна с ръка към стаята.
— Защо ли ни доведоха тук?
— Не зная. Предполагам, че искат да се запознаем и да си поговорим.
— От колко време живееш тук?
— Откакто бях на пет.
Томас я погледна, опитвайки се да прецени възрастта й, но се отказа.
— Значи…
— Значи от четири години — поясни тя.
— Ти си само на девет?
— Да. Защо? Ти на колко си?
Томас не беше сигурен, че знае отговора на този въпрос. Но предполагаше, че е горе-долу на същата възраст.
— И аз съм на толкова — отговори той. — Просто ми изглеждаше по-голяма.
— Скоро ще стана на десет. Отдавна ли си тук?
— Аха.
Тереза се намести на стола и сгъна крака под себе си. Томас не знаеше защо, но се почувства малко по-добре, че тя изглеждаше по-отпусната. Същото важеше и за него — колкото повече разговаряха, толкова по-бързо се топеше усещането за deja vu.
— Защо ни държат разделени? — въздъхна тя. — Понякога чувам виковете и смеха на другите деца. И видях голямата столова. Там може да се хранят стотици.
— И на теб ли ти носят храната в стаята?
Тереза кимна.
— Три пъти на ден. В повечето случаи има вкус на тоалетна.
— Че откъде знаеш какъв е вкусът на тоалетната? — попита той с надеждата да го приеме като шега.
Тереза не го разочарова.
— Какъвто и да е, едва ли е по-лош от този на храната, която ни дават.
Томас се разсмя и изведнъж се почувства страхотно.
— Така е. Имаш право.
— Сигурно с нещо сме различни от останалите — продължи Тереза, която внезапно отново бе станала сериозна. Томас се смути от промяната. — Не мислиш ли?
Томас се постара да кимне с разумен и дълбокомислен вид. Не искаше тя да се досети, че тази мисъл не му бе хрумвала досега.
— Предполагам. Със сигурност има някаква причина да ни държат в изолация. Но няма как да разберем каква е, докато не открием защо сме тук. — Струваше му се, че бръщолеви глупости, но Тереза явно не мислеше така.
— Зная. И твоят ден ли е изпълнен с уроци — от рано до късно?
— Нещо такова.
Тереза кимна и продължи замислено:
— Непрестанно ми повтарят колко съм умна.
— На мен също. Странно е.
— Мисля, че това има някаква връзка с изблика. Твоите родители бяха ли болни, преди ЗЛО да те отведат?
Внезапно радостта, изпълнила душата му, взе да помръква. Видя в спомените си баща си, пиян, изпаднал в пристъп на гняв, и майка си, която се сбогуваше с него, Когато още нямаше пет.
— Не искам да говоря за това — промълви.
— Защо не искаш? — попита Тереза.
— Просто не искам.
— Добре де. Аз също. — Не изглеждаше да му се сърди.
— Защо ли сме тук всъщност? — Той отново посочи малката стая. — Наистина, какво ли очакват от нас?
Тереза скръсти ръце и пусна един крак на земята.
— Да си говорим. А те да ни изследват. Не знам. Съжалявам, ако ти е скучно с мен.
— Какво? Сърдиш ли ми се?
— Не, не ти се сърдя. Но не зная защо се държиш малко грубо. Харесваше ми, че най-сетне си имам приятел.
На Томас му идваше да се зашлеви.