— Извинявай. Радвам се да го чуя. — Нямаше представа дали отношенията им се развиват към добро, или към лошо.
Тереза му помогна да се успокои с поредната си усмивка.
— Тогава навярно сме издържали теста. Може би са искали да видят дали ще се разбираме.
— Както и да е. — Той също се засмя. — Отдавна се отказах да мъча ума си с предположения.
— Е… приятели ли сме? — попита тя след продължителна пауза.
— Приятели.
Тереза протегна ръка през бюрото.
— Да си стиснем ръцете.
— Добре. — Той се наведе напред и улови ръката й.
Тереза се облегна назад и лицето й отново се промени.
— Чакай да те питам, боли ли те понякога глава? Искам да кажа, не като нормално главоболие, а дълбоко вътре?
Томас можеше да си представи какво слисано изражение е придобил.
— Сериозно ли питаш? Разбира се! — Тъкмо се готвеше да й опише болката, която го измъчваше от заранта, когато тя опря пръст на устните си.
— Тихо, някой идва. После ще говорим.
Нямаше представа откъде бе разбрала. Не беше чул нищо, но наистина след няколко секунди на вратата се почука. Миг по-късно тя се отвори доктор Левит пъхна глава вътре.
— Здравейте, деца — подвикна весело той. Погледът му шареше между двамата. — Времето за днес изтече. Да ви връщаме по стаите. Мисля, че мина добре, пък и ще имате още много възможности да се опознаете.
Томас и Тереза се спогледаха. Не беше сигурен какво му казват очите й, ала наистина се надяваше, че има нов приятел. Двамата станаха и доближиха Левит. Томас му беше благодарен дори за тази кратка среща и си обеща, че ще се държи добре, само и само да има още подобни срещи. Бяха до вратата, когато Тереза спря и зададе на Левит въпрос. По-точно два въпроса.
— Какво е спусков заличител? И вярно ли е, че някои деца са умрели, докато им поставяли импланти?
Томас се стъписа. Обърна се и погледна Тереза, докато Левит се бореше с въпросите.
— Как… — поде той и млъкна, осъзнал това, за което току-що се бе досетил и Томас: че Тереза бе засегнала някаква важна тема. Нещо истинско. — Откъде ти хрумнаха тези глупости?
Томас се питаше същото. Къде може да е чула за тези неща? Той самият нямаше представа. Тереза сви рамене:
— Понякога, когато не знаят, че можем да ги чуваме, вашите хора се изпускат.
Левит не беше доволен от отговора й, но гласът му остана спокоен.
— А понякога нещо дочуто изобщо не е цялата история. Да не се занимаваме с неща, които не са наша работа, ясно?
Той се обърна и пое надолу по коридора. Като че ли не го интересуваше дали ще го последват, но и двамата побързаха да го застигнат.
— Много е приятно — прошепна Тереза на Томас. — Да вървя по коридора с моя нов приятел.
Той я погледна зарадвано и учудено.
— Наистина? Пусна бомбата за умрелите деца и сега се държиш сякаш нищо не е станало? Толкова си странна. — Опита се да прозвучи като шега, но все още бе разтърсен от въпросите й. Дали бяха само слухове?
Почувства се по-добре, когато тя внезапно го целуна по бузата и после хукна по коридора след доктор Левит.
На Томас определено му харесваше, че си има нов приятел. Но докато я гледаше да се отдалечава тичешком, усети, че го завладява паника. Какво стана днес с него? Първо ужасното главоболие и усещането за deja vu. Все неща, които го караха да се чувства изнервен докрай, на ръба на равновесието. Сякаш съществото му бе изгубило синхрон с околния свят.
Опитваше се да не мисли за възможния отговор.
Да не мисли за изблика.
10.
224.10.14/11:37
Седмица по-късно, веднага след един изтощителен урок с пъзел при мис Дентън, Томас се озова отново в малката стая, седнал от другата страна на бюрото срещу Тереза. За щастие, този път ги нямаше странните усещания от предишната им среща.
Това бе може би най-дългата седмица в живота му, не минаваше и минута да не се пита дали ще се срещнат отново. Зададе няколко пъти въпроса на доктор Пейдж и останалите наставници и всички отговориха утвърдително. Ала да очаква срещата чак след седмица му се струваше най-ужасното мъчение на света. И въпреки че мисълта не преставаше да го измъчва, не посмя да ги попита за странните пристъпи на deja vu. Опасяваше се да не сметнат, че нещо не е наред с него.
— Здрасти. Радвам се да те видя отново — посрещна го Тереза. Левит тъкмо бе излязъл, след като отказа да отговори на въпроса й колко време ще бъдат заедно.