— Аз също — кимна Томас и опита да се вземе в ръце. Щеше да е глупаво да говори за странните си усещания от предишния път и затова избра нова тема. — Знаеш ли, нямах търпение да те питам за онези деца, които спомена. Тези, които умрели. Истина ли е? Доктор Пейдж ми намекна, че ни правели услуга, като ни държали отделно. Има безброй неща, за които бих искал да си говорим.
— Чакай, всяко нещо с времето си. — Тя огледа със загрижено изражение ъглите на стаята. И четирите — един по един. — Може би трябва да внимаваме какво говорим. Сигурно ни наблюдават. Или най-малкото ни подслушват.
— Вероятно и двете — съгласи се Томас и си пое дълбоко дъх: — Ехей, хора! — провикна се. — Ей, старчоци! — Размаха ръка сякаш бе на манифестация. Нямаше представа откъде се взе това приповдигнато настроение.
Тереза избухна в смях и това го накара да се почувства още по-добре. Двамата продължиха да се смеят още няколко минути, заразявайки се един от друг. Но подсъзнателно Томас разбираше, че тя така се опитва да избегне въпроса за мъртвите деца.
— Няма какво да го мислим — рече Тереза, когато и двамата се успокоиха. — Това е нашето време и можем да говорим за каквото си поискаме. Пък те нека се забавляват.
— Амин! — Томас шляпна с длан по бюрото.
Тереза подскочи от изненада и пак се разсмя.
— Не зная какво да мисля за онези мъртви деца. Може да е само слух. Надявам се. А може и да не съм разбрала. Говореха за нещо подобно точно преди да вляза. Но исках да видя как ще реагира Левит на въпроса.
Томас можеше само да се моли обяснението й да е вярно.
— Има ли нещо ново и вълнуващо в живота ти? — попита Тереза.
— Не бих могъл да кажа със сигурност. Чакай да си спомня. Ям. Ходя на училище. Много уроци. После и лабораторните изследвания. И освен това спя. Това е всичко.
— Звучи съвсем като моя живот!
— Наистина? Колко странно!
Усмивки, после пауза. Тереза се наведе напред и опря лакти на бюрото.
— Не зная за другите деца, нито за някакви тайни, но чуй ме. Би трябвало раните ни вече да са зараснали, нали? — Въпросът й го завари неподготвен. — Виждам, че и ти мислиш така.
Той докосна белега, скрит под косата над лявото ухо.
— Така поне изглежда. Сигурен съм, че всичко е наред с нашите гениални мозъци.
— Предполагам, говориш за това, което ЗЛО наричат „гибелна зона“?
Томас кимна. Беше чул този израз един-два пъти, но нямаше пълна представа какво може да означава.
— Знаеш ли, звучи ми като нещо, което са заимствали от видеоигра. Но доктор Пейдж каза, че е мястото, където избликът причинява най-сериозни увреждания.
— Не е ли странно, че двамата с теб сме мунита? Че не трябва да се боим от болестта като останалите хора по света? Да се страхуваме, че един ден ще полудеем.
— Аха.
— Само че точно заради това се озовахме тук. Знаеш ли, трябва да се кръстят не ЗЛО, а СКУКА. Понякога си мисля, че ще полудея, Защото ме държат затворена по цял ден в стаята.
Томас погледна към вратата и се замисли.
— Толкова ли е зле навън? Затова ли не ни пускат да излизаме?
— Трябва да е много зле. Говорят, че радиацията започвала да отслабва, но все още е достатъчно силна на някои места. Помня само ослепителната светлина зад люковете на берга, когато ме караха тук. Качиха ме на равностранспорт, после и на берг — и всичко това, когато още не бях навършила пет. Представяш ли си?
Томас почти не помнеше голямата летяща машина, с която го бяха докарали. И макар тогава да бе натъжен от раздялата с родителите си, смяташе пътешествието за страхотно. Берговете бяха машини за безмерно богати хора. Но изобщо не можеха да се сравняват с равнотранса. Никога не бе пътувал с нещо подобно, но щом ЗЛО ги притежаваха, значи имаха много пари.
— Кога си пътувала с равнотранс? — попита той.
На лицето й се изписа тъга и благоговение.
— Почти не си спомням. Родила съм се някъде на изток. Изгубих родителите си и ме спасиха… — Тя сведе глава и замлъкна насред дума. Може би тема за някой друг път.
— Ей — заговори той за нещо друго. — За болката в главата. Мен също ме измъчва понякога.
Тереза отново вдигна очи към тавана. Нищо не се виждаше там, но и двамата знаеха, че горе има скрити камери. И микрофони. ЗЛО можеше да натъпче помещението със стотици микрофони. Не биваше да забравят и малките машинки в главите им. Кой знае какво следяха те.