Видяхте ли кой е отвън? — попита той с пресипнал глас. Усмивката бе изчезнала от устните на майка им и сега лицето й бе придобило познатото тревожно и загрижено изражение.
— Бяха само сенки. Ще отворим ли?
— Не — тросна се баща им. — Как можа да ти хрумне? Моли се да си тръгнат, които и да са.
— Може да разбият вратата — прошепна мама. — Зная, че ще го сторят. Сигурно мислят, че мазето е изоставено и че може да има консерви.
Баща им я изгледа продължително. А после: бум, бум, бум. Резки удари по вратата, от които се разтърси цялата къща, сякаш неканените гости мъкнеха със себе си таран.
— Стой тук — нареди полугласно баща им. — Остани при децата.
Майка им понечи да отговори, но вместо това само сведе поглед към момичето и момчето, давайки си сметка, че те са най-важни. Тя ги притегли в обятията си, сякаш ръцете й можеха да ги защитят, и момчето усети успокояващата топлина на тялото й. Притисна се към нея, докато баща им се изкатери тихо по стълбите и подът над главата им тихо проскърца, Когато доближаваше външната врата. А след това настъпи тишина.
Въздухът натежа и ги притисна. Лизи се пресегна и хвана ръката на брат си. Той най-сетне намери подходящите думи да я успокои и те се заредиха от устата му.
— Не се плаши — прошепна и гласът му бе почти като дихание. — Сигурно са изгладнели хора, които търсят храна. Татко ще им даде малко от нашата и те ще си продължат по пътя. Ще видиш. — Той стисна пръстчетата й с цялата си обич, ала не вярваше и на една своя дума. А след това отгоре долетяха нови звуци.
Вратата се отвори с трясък.
Силни, гневни гласове.
Нещо тупна на пода и дъските се разтресоха. Тежки, заплашителни стъпки.
И после по стълбите се спуснаха непознати. Двама мъже, трима, сетне и жена — общо четирима. Новопристигналите бяха облечени със странни дрехи и не изглеждаха нито добронамерени, нито заплашителни. По-скоро сериозни и делови.
— Пренебрегнахте всички наши съобщения — рече един от мъжете, докато оглеждаше помещението. — Съжалявам, но момичето ни трябва. Елизабет. Наистина нямаме друг избор.
И ето как светът на момчето се срина. Свят, сега изпълнен с повече тъга, отколкото едно малко момче би могло да понесе. Непознатите се приближиха, разсичайки напрегнатата атмосфера. Посегнаха към Лизи, сграбчиха я за блузката, избутаха майка му… която започна да крещи като побъркана и да притиска своето малко момиченце. Момчето изтича и заблъска с юмруци гърбовете на мъжете. Безполезно. Все едно комар, нападащ слон. Помнеше лицето на Лизи, докато се случваше това. Нещо студено и твърдо се строши в гърдите му и отломките му падаха и го раздираха със заострените си ръбове. Беше непоносимо. Той нададе пронизителен вик и се нахвърли с удвоена сила върху натрапниците, обсипвайки ги с удари.
— Стига! — кресна жената. Тя замахна и го зашлеви през лицето — сякаш го ухапа змия. Някой блъсна майка му в главата. Тя се свлече. А след това отекна звук като екот на гръмотевица, отблизо и едновременно от всички страни. Ушите му зазвъняха от оглушителния шум. Той се дръпна назад към стената и огледа ужасната сцена.
Един от мъжете бе прострелян в крака.
Баща му стоеше на вратата с пушка в ръка.
Майка му пищеше и се мъчеше да се изправи, протягайки ръце към жената, която вадеше оръжие.
Баща му стреля още два пъти. Чу се звън на метал и глух тропот на куршум, попаднал в бетон. Не уцели, и двата пъти.
Майка му дръпна жената за рамото. Непознатата вдигна рязко лакът, стреля, завъртя се, стреля още три пъти. Настъпи бъркотия, въздухът се сгъсти още, изстрелите заглушиха всички останали звуци. Момчето гледаше изцъклено, сякаш пред него бе зейнала бездна, докато родителите му се свличаха. Известно време никой не помръдваше, най-вече мама и тате. Всъщност те никога вече не помръднаха. Всички очи бяха отправени към осиротелите деца.
— Вземайте ги и двамата, за бога нареди накрая мъжът. — Ще използваме втория за контрола.
Мъжът го посочи небрежно, все едно сочеше консерва с грахова супа на рафт. Никога нямаше да забрави това.
Понечи да стигне до Лизи, да я прегърне. А след това непознатите ги отведоха.