Тереза стана, взе стола и го пренесе от другата страна на бюрото. Постави го колкото се може по-близо до Томас. Седна и се наведе напред, като опря рамото си в неговото. След това му зашепна в ухото, толкова тихо, че едва различаваше думите. Дъхът й галеше приятно кожата му.
— Ще си говорим така, докато ни разделят. — Томас кимна и също опря устни на ухото й.
— Съгласен.
Харесваше му да е близо до нея.
— Та за тази болка в главата — продължи тя. — Напоследък е по-скоро като сърбеж. Направо ми се иска да бръкна вътре и да се почеша.
Томас я гледаше смутено. Думите й звучаха налудничаво, но по-странното бе, че отново му се сториха познати.
— И с мен е така — кимна бавно той.
Тя се разсмя и за миг се отдръпна встрани.
— Страхотен отговор — рече. Сетне пак се облегна на него и зашепна: — Може да ти прозвучи странно, но искам да ме изслушаш. Има нещо вътре в нас, което не е било използвано. Когато излизах от упойката, чух думите „спусков заличител“. Струва ми се, че е точно това. Спусък, който трябва да бъде дръпнат, превключвател, който чака да го завъртят. Намираш ли някакъв смисъл?
Томас кимна бавно. Доктор Пейдж също бе казала нещо подобно. Беше го нарекла „специален“. Помнеше смътно тази дума, освен ако не я бе сънувал. Тези импланти бяха абсолютна загадка.
Тереза продължаваше със съсредоточено изражение:
— Имам чувството, че сякаш мозъкът ми е свързан с нещо. Лежа в леглото и се концентрирам толкова силно, че главата започва да ме боли от това.
— И защо го правиш? — попита Томас, завладян от любопитство.
— Опитвам се да използвам мозъка си като инструмент. Да накарам мислите си да следват определена посока, да ги използвам срещу импланта. Нали разбираш, като кука, с която да дръпна спусъка. Да си пробвал нещо подобно?
— Разбира се, че не — засмя се Томас.
Тя се дръпна настрана и скръсти раздразнено ръце. Той я докосна по рамото.
— Точно затова ми е интересно.
Тя повдигна вежди.
— Разсъжденията ти са съвсем разумни — продължи той. Тереза се засмя. — Мисля си, че доктор Пейдж се опитваше да ми каже нещо подобно. Интересно ми беше да го чуя от теб.
Тя кимна и затвори с облекчение очи. Сетне продължи, отново шепнешком:
— Ще продължавам да работя над това. Благодаря ти, задето не мислиш, че съм просто жертва на изблика. Но от друга страна — обърни внимание. Тези хора разполагат с невероятна техника. Имат равнотранс и бергове… — Тя замълча и поклати глава. — Искам да кажа, че тези неща, които поставят в главите ни, може да са свързани с нашето съзнание. Или дори с мислите ни. Ето какво ме измъчва.
Томас беше малко объркан новата насока на разтвора. Той се наведе към нея и прошепна:
— Ще опитам да направя като теб. Ще бъде интересно да се занимая с нещо различно.
Тя се изправи и на лицето й затрептя искрена усмивка. Отнесе стола си на предишното място зад бюрото и седна там.
— Много ми се ще да ни позволят да се срещаме по-често — рече.
— На мен също. Дано не ни се ядосат, че си шепнем.
— Те са едни гадни воайори — разсмя се тя. — Чухте ли това, ЗЛО? — извика. — За вас говорим. Стига сте дремали, елате да ни спрете!
Томас се изкикоти, завладян от духа на бунта, но се стресна, когато на вратата се почука.
— Охо — прошепна той.
Вратата се отвори и доктор Левит пристъпи вътре. Но страхът от наказание се стопи в момента, когато Томас видя лицето му — не изглеждаше никак ядосан.
— И тази среща приключи — обяви той. — Но преди да се върнете към обичайната програма, искаме да ви покажем нещо. Нещо, което ще смае и двама ви.
Томас не знаеше какво да очаква и все още бе под въздействие на разговора с Тереза. Той се надигна. Тереза също и той видя, че на лицето й се изписва безпокойство. Може би щяха да ги отведат в кабинета на председателя, за да им се скарат. Но доктор Левит изглеждаше искрено развълнуван. Той отвори вратата по-широко.
— Хайде, деца. Пригответе се за чудото!
11.
224.10.14/13:48
Левит отведе Томас и Тереза при асансьора и тримата се спуснаха до подземното ниво — където Томас не бе слизал досега, — след което продължиха по дълъг коридор, завършващ с нова поредица асансьори. Намираха се в съвсем различна част на комплекса. По пътя Томас и Тереза не промълвиха нито дума, но си размениха няколко питащи погледи. Накрая, когато Левит повика от таблото следващия асансьор, Томас не можа да сдържи любопитството си: