Проблемът бе, че Томас не знаеше откъде да започне. След гигантската пещера тази стая му се струваше миниатюрна. За пореден път, докато си събираше мислите, осъзна какво невероятно строително постижение е тази подземна кухина.
— Добре. — Маквой протегна грациозно ръце и ги положи на масата пред себе си. — Както вероятно предполагате, това, което видяхте, е кулминацията на усилията ни от няколко години насам. Едва ли ще мога да ви обясня всичко само за една среща. Но нека направим така: вие ще задавате въпросите и ще видим къде ще ни отведат те. Как ви звучи?
Томас и Тереза кимнаха.
— Чудесно. Тереза, защо не започнеш ти?
— Какво е това място? — зададе тя най-очевидния въпрос.
Маквой кимна, сякаш очакваше точно тези думи.
— Това, което видяхте, са две естествени пещери, които открихме в района, а сетне разширихме значително, за да поберат инсталацията.
— И каква е тя? — обади се Томас.
— Лабиринт. Два лабиринта, ако трябва да съм точна. Както казах, пещерите бяха две.
— Защо? — зададе следващия въпрос Тереза. — Защо ви е необходимо да построите два лабиринта?
— Това е изпитателен полигон. Контролирана среда за симулиране на голям брой реакции, както физически, така и емоционални, на опитните субекти. Не можехме да рискуваме да разположим подобна сложна инсталация на открито по разбираеми причини, например сериозните нарушения в екосферата и опасността от нападения на побърканяци. В този момент светът горе е много опасно място. Освен това се нуждаехме от затворено пространство, за да можем да управляваме ефективно използваните стимулации.
Томас чуваше думите й, но не можеше да ги разбере. Може би му трябваше време, за да вникне в смисъла им.
— Томас? — повика го Маквой. — Искаш ли да зададеш въпрос?
— Аз… — Той се поколеба, търсеше думи. — Всичко е толкова налудничаво. Лабиринт? Какво ще изпитвате в него? Кого смятате да подлагате на изпитания?
— Доста е сложно, както казах. Накратко, нуждаехме се от обширна площ, която да можем да контролираме без външна намеса. Нашите учени и психолози смятат, че това е идеалната среда за изпитанията ни. — Тя се намести на стола и въздъхна. — Но май се отнесох. Най-краткият отговор е: ще продължим да правим това, с което сме се захванали. Ще подлагаме на изпитания мунита, ще изучаваме тяхната мозъчна функция и биологични особености, и ще се помъчим да разберем как живеят с вируса на изблика, без да пострадат от въздействието му. И още по-накратко, Томас, опитваме се да открием лекарство. Да се спасим от тази дебнеща, лишена от смисъл смъртоносна заплаха, която ни заобикаля.
— Какво имахте предвид, Когато казахте, че ще ви помагаме да построите тази инсталация? — попита Тереза.
— Точно това — отвърна Маквой с искрена усмивка. — Решихме да използваме вас двамата с Томас, както и още две деца на вашата възраст, за да ни помагате. Може би и други. Но вие четиримата сте… много по-умни, отколкото може да се очаква от хлапета на вашата възраст. Както казах по-рано, ние сме прагматични хора с ограничени ресурси. Нямаме намерение да прахосваме вашите дарби. Подготовката, построяването и използването на тези лабиринти… всичко това е невероятно сложно.
Томас все още не знаеше какво да каже. Просто стоеше и слушаше изумено разговора. Тереза, изглежда, също трудно намираше думи.
— Искате да ни помогнете, нали? — попита Маквой. Доктор Пейдж, която бе мълчала досега, реши да се намеси:
— Деца, за нас ще бъде чест, а и фантастична възможност. Зная, че животът ви досега не е бил много радостен, но ето един начин да се позабавлявате. Истинско предизвикателство. Имаме голяма вяра във вас двамата. Както и в другите. Казват се Арис и Рейчъл.
— Е? — подкани ги Маквой след продължително мълчание. — Какво мислите?
Томас си даваше сметка, че нямат голям избор. Очакваше ги страшно много работа. Но идеята му се струваше толкова вълнуваща. Най-сетне нещо ново и различно, с което да запълни дните си.
— Разбира се — рече той, като едва успяваше да прикрие радостта си.
— Да — съгласи се Тереза със сериозно изражение.
Маквой се изправи и им подаде ръка.
— Чака ви доста забавна работа. С всеки изминал ден ще се приобщавате все повече към екипа на ЗЛО! — Тя произнесе думите сякаш са най-големият комплимент на света.
Докато напускаха гигантската подземна кухина и се връщаха обратно по стълбите и коридорите, в главата на Томас продължаваха да отекват последните думи на Маквой, че ще са част от екипа на ЗЛО.