Беше ред на Тереза да го погледне въпросително. Изражението й накара всички да се разсмеят и ледът започна да се пропуква.
— И така — поде Томас, — от колко време се промъквате навън? Защото очевидно не ви е за пръв път.
— Не е — отвърна Алби. — Толкова е скучно да спазваме тъпите им правила и да вършим всичко, което ни кажат. Ние не сме тъпаци. И ще продължаваме да го правим, докато не вземат да ни забранят, нали така? — Обърна се за потвърждение към Миньо и Нют. — Прав ли съм, момчета?
Миньо подсвирна ентусиазирано, а Нют само вдигна палец.
— Момчета, какви са тези слухове за нас, дето все ги споменавате? — попита Тереза. — И защо ни държат в изолация от вас? Явно вие тримата се познавате от години. А ние с Томас се запознахме съвсем наскоро. — Тя го погледна за миг и нещо в погледа й му подсказа, че не бива да говорят за лабиринтите. Това щеше да е тяхната тайна. Седнал на стол до стената, Нют отговори на въпросите й:
— Честно казано, не знаем какво е различното при вас и другите двама. Ние останалите се храним в столовата и посещаваме едни и същи уроци, и така е от повече от година. Щом ви държат отделно, или сте много по-умни от нас, или много по-тъпи.
— По-умни, очевидно — подчерта Тереза. Репликата й накара всички да се изкискат и това ги сближи още повече.
— Божичко, започвате да ми харесвате — изхили се Алби.
— Вижте — заговори Миньо, — поканихме ви тук не само да си разменяме любезности, а и със съвсем конкретна цел.
— Разбира се — съгласи се Тереза.
Миньо кимна, докато ги оглеждаше преценяващо.
— Добре. Добре. Имаме някои идеи. Планове. Нищо завършено. Нищо прекалено лудо. Но няма нищо по-важно от добрата информация. Струва ни се, че действаме пипнешком в мрака, тъй като не ви познаваме. Сигурно ще мине известно време, преди да можем да ви се доверим напълно. Съгласни ли сте?
— Съгласни — отвърна Томас. — Ще ви кажем каквото знаем, ако и вие ни кажете каквото знаете.
Миньо се ухили.
— Чудесно. Но да не изпреварваме събитията. Ще имаме още много възможности да си говорим. Първо искаме да ви разведем наоколо — тъкмо така ще се опознаем. Сериозните разговори оставяме за след няколко седмици. Какво ще кажете?
Томас и Тереза се спогледаха и свиха рамене. После кимнаха.
Нют скочи от стола и отиде до вратата.
— Да излизаме оттук, преди да сме хванали стайна треска — предложи той. — Знам едно място, откъдето можем да започнем обиколката. Да им покажем група Б.
14.
224.10.15/2:03
Досега Томас не бе чувал за група Б, но изразът определено събуди интереса му. Освен това забеляза, че при произнасянето на тези думи по лицето на Нют премина сянка, а Алби и Миньо се спогледаха сконфузено.
Имаше нещо странно във всичко това и Томас се почувства още по-заинтригуван.
Нют отведе малката група в друг подземен коридор, докато стигнаха ниска, лишена от обозначения врата, която едва стигаше до пояса на Томас. Беше затворена с катинар и резе, но катинарът очевидно бе разбит отдавна и изглеждаше съвсем ръждясал — този район явно бе встрани от отъпканите пътища на ЗЛО. Нют се наведе и отвори вратичката, сетне пропълзя вътре. Томас погледна въпросително Алби, който се наведе и му прошепна в ухото:
— Това е един наш ритуал. — Тереза се бе доближила, за да може също да чува. — Нют измисли оправдание за него. Виждате ли, те държат там сестричката му и когато казва, че иска да отиде да я види… Както и да е, отдавна научихме, че е за предпочитане да го слушаме, инак ще си изпатим. Схващате ли? Семейството, хора. Това е нещо, което повечето от нас вече си нямат. Хайде.
Продължиха по прашен коридор, по стълби и сумрачни тунели, през които едва се провираха. Миньо спомена нещо за таен изход за евакуация, изоставен преди много години. Никой не знаеше какво е било първоначалното предназначение на тази сграда, преди ЗЛО да се настанят в нея.
Най-сетне стигнаха крайната цел — тясно и ниско помещение с множество прозорци, зад което имаше дървени бараки с подредени койки. В койките спяха деца. Томас напрягаше очи в сумрака, оглеждайки редовете. Доколкото можеше да определи — съдейки по дължината на косите и озарените от бледата разсеяна светлина лица, — в стаята нямаше нито едно момче.
Томас не знаеше какво да мисли. Помещението не можеше да се сравнява по нищо със стаите, които те с Тереза обитаваха.