Изкачиха се по стълба, прикрита зад тухлена стена, чието оригинално предназначение оставаше тайна за Томас. Тази сграда бе построена много преди организацията на име ЗЛО да се появи на бял свят и около скритата стълба витаеше някаква зловеща атмосфера, сякаш е била изградена тук без знанието на някогашните собственици. С някаква тайна и недобра цел.
Томас се закашля от прахоляка, докато се катереха нагоре. По някакъв начин се бе озовал последен в редицата и четиримата над него предизвикваха истински дъжд от прах, ръжда и кал, който се стелеше отгоре му. Паднаха дори два ръждиви пирона и единият едва не го прободе в окото.
— Момчета, не може ли да сте малко по-внимателни? — прошепна им той ядосано, но единственият отговор бе кикот и Томас бе почти сигурен, че Миньо е виновникът.
Най-сетне, след като изкатериха почти десет етажа, те излязоха на стоманена платформа, толкова малка, че едва ги побираше петимата. Масивна метална врата, ръждясала и изкривена, стоеше като грозен зъб насред бетонната стена пред тях. Единственото нещо, което подсказваше, че въпреки възрастта си вратата се използва, бе излъсканата от употреба дръжка.
— Колко пъти сте идвали тук? — попита Тереза.
— Десетина — отвърна Алби. — Може и повече. Не зная. Нямате представа колко е приятно да излезеш на чист въздух. Сами ще се уверите. А и шумът на океана в далечината. О, човече! Няма с какво да се сравни.
— Мислех, че външният свят е само изпепелена пустиня — обади се Томас, ала усещаше, че в гърдите му пърхат пеперуди. — Че има радиация, горещина и суша. И слънчеви изригвания.
— Да не говорим за побърканяците — добави Тереза. — Откъде може да сте сигурни, че отвън не дебнат побърканяци?
— Ей, изтърсаци — Миньо протегна ръка в жест, който целеше да ги успокои. — За глупаци ли ни вземате? Ще излезем ли навън дори веднъж, ако има опасност да ни нахапят побърканяци или да се разболеем от радиацията? Стегнете се малко.
Нют размаха закривени пръсти пред лицето на Томас.
— Всичките ще ви пипна. Не ме е страх даже да пукна, да знаеш!
Томас се разсмя неудържимо.
Алби се постара да насочи разговора в по-сериозно русло.
— Положението навън, изглежда, се подобрява. Освен това сме доста на север, където пораженията са били по-малки. На два пъти дори видяхме сняг по дърветата.
— Сняг? — повтори шокирано Тереза, сякаш бе казал „извънземни“. — Сериозно ли говориш?
— Аха.
— Стига празни приказки — обади се Нют. — Миньо, хайде отваряй.
— Слушам, шефе! — изпъна се Миньо.
Той хвана дръжката и я натисна надолу с видимо усилие. Чу се метално дрънчене, после вратата се завъртя навън на скърцащи панти. Нагоре по стълбата се образува течение, вероятно въздухът в комплекса бе с по-високо налягане от този навън и сякаш бързаше да излезе на свобода. Вятърът развя дрехите на Томас и той неволно потръпна от хлад, както и от възбуда какво ли ги очаква отвън. Миньо пристъпи пръв прага, после Алби. Нют подкани Тереза с жест да мине пред него и тя го послуша, но не преди да погледне Томас. Очите й казваха безброй неща, само дето той не разбираше какви точно.
— Томи, ти си следващият — рече Нют. — Внимавай да не си удариш главата.
Томас се наведе под рамката и излезе на широката бетонна платформа, където въздухът бе студен и чист. Изведнъж у него се пробудиха цял куп полузабравени спомени от времето, преди ЗЛО да го доведе тук. Беше странно, дори невероятно да усеща този хладен и хапещ вятър, и същевременно свеж, и точно както бе предрекъл Алби — да чува прибоя на океана в далечните скали.
— Какво мислиш? — попита Миньо.
Томас се огледа, ала в мрака не различи почти нищо. Имаше разсеяно сияние над главите им, но то само затрудняваше още повече видимостта. Можеше да види само платформата, перилата, които я обграждаха, и чернилката на океана отвъд. По небето блещукаха редки звезди.
— Ами не виждам много — призна Томас. — Но, хора, усещането е невероятно.
— Казах ти — изръмжа доволно Алби. Томас долавяше усмивката в гласа му.
— Ей там има водосточна тръба — посочи Нют. — Прихваната е със скоби. Можем да се спуснем по нея, само че изкачването после е малко трудничко. Но пък изпотяването ще ви дойде добре, нали?
— Хайде да им покажем гората — предложи Миньо. — Ако имаме късмет, ще видим елен. Може дори да ни даде да го погалим.
Томас никога не знаеше кога Миньо се шегува и кога говори сериозно. Винаги използваше един и същи тон — независимо какво му излизаше от устата. Алби се прехвърли през перилата и започна да се спуска. Този път Нют предложи на Томас да е следващият. Тънките метални скоби дращеха неприятно дланите, но за щастие спускането беше съвсем кратко. Когато най-сетне стъпи на меката земя, имаше усещането, че е на далечна планета.