Той застана до Алби, докато чакаше другите да се присъединят към тях. Нямаше сняг, но хапещият студен въздух подсказваше, че скоро може и да завали.
— Какво има нататък? — попита Томас и махна с ръка към откритата площ и тъмния масив на гората. — Можем ли наистина да се отдалечаваме? Ако е толкова хубаво, защо ни е да се връщаме?
— Повярвай ми — въздъхна Алби, — обсъждахме и това. Мислехме да се запасим с храна и да избягаме. Но… какви ще са шансовете ни да оцелеем, човече? Кой може да каже колко ще преживеем там? Какво не ни харесва вътре? Хранят ни на топло сме, няма побърканяци… И все пак идеята е толкова примамлива.
Нещо в гласа му подсказваше, че има и други идеи, които предпочита засега да не споделя.
Тереза последна се спусна по тръбата. Алби тъкмо отвори уста да каже нещо, но преди да заговори, от всички страни блесна заслепяваща светлина, последвана от серия звънки удари, сякаш някой бе задействал масивни метални релета. Томас засенчи очи и се завъртя в кръг, но не виждаше нищо, само ослепителното сияние. Когато примижа, едва успя да различи три фигури, чиито силуети се очертаваха на светлината. Те се приближаваха, стиснали в ръце някакви оръжия и не след дълго Томас успя да види, че носят униформи и шлемове. Четвърти мъж излезе зад тях и още щом го зърна, Томас усети, че стомахът му се свива болезнено. Беше онзи човек, когото не бе виждал от деня, в който му смениха името.
Рандал. Вече не носеше невзрачния зелен комбинезон.
— Хлапета, нали знаете, че не бива да сте тук — заговори той. Гласът му звучеше почти натъжено. — Всъщност, едва ли е нужно да ви го казвам. Достатъчно сте умни да го осъзнаете сами. Изглежда, ще трябва да ви дадем един урок за опасностите на външния свят. Да ви накараме да оцените това, което ЗЛО прави за вас. — Речта му бе станала леко напевна, сякаш произнасяше заклинание или рецитираше нещо, което бе запаметил и упражнявал преди.
Той посочи Нют.
— Този тук не е муни — върнете го в стаята и повикайте доктор да го прегледа. Бързо!
Докато един от пазачите приближаваше Нют, Рандал въздъхна силно и махна с ръка към Томас и останалите:
— А тези — в ямата на побърканяците.
16.
224.10.20/2:09
Томас не знаеше кога са се хванали, но двамата с Тереза се държаха за ръцете. Стояха близо един до друг, споделяйки страха от предстоящото наказание. Един от пазачите — оказа се, че е жена — пристъпи към тях.
— Не се бойте — прошепна им тя. — Рандал иска само да ви даде малък урок за опасностите, които ви дебнат тук, отвън. За ваше добро е и ще бъдете в безопасност. Само правете каквото ви казваме и ще свърши бързо. Съгласни?
Томас кимна, ала думите „побърканяци“ и „яма“ все още отекваха в главата му. Колко пъти в живота си бе слушал за побърканяците — хора, преболедували изблика, ала изгубили напълно разсъдък. Превърнали се в кръвожадни животни.
Какво имаше предвид Рандал? Къде щяха да ги водят?
— Хайде, елате — подкани ги жената и го улови внимателно за ръката. — Ако ни съдействате, ще се приберете в стаите си преди дори да сте разбрали какво е станало, и ще имате достатъчно време да поспите.
Тереза стискаше ръката му толкова силно, че чак го заболя. Той кимна и последва жената, която ги поведе по тясна пътека, обикаляща стената на комплекса. Друг пазач тръгна с Алби и Миньо, които изглеждаха стъписани също колкото Томас.
Третият пазач остана с Нют, който бе свел покорно и изплашено глава. Томас потърси с очи Рандал и го видя да говори по телефона на няколко метра от тях.
Изгуби ги от поглед, когато свиха зад ъгъла, ала не можеше да се отърси от мисълта за това, което Рандал бе казал за Нют. Хлапето не беше муни. Едва сега започна да осъзнава какви може да са последствията от това. Но ако е така, какво изобщо търсеше Нют тук?
Гласът на Тереза го накара да се сепне от мислите си.
— Можете ли да ни кажете къде отиваме? — попита тя. — Какви са тези ями на побърканяци?
Малката група продължаваше да следва извивките на пътеката. Жената не отговори, нито пазачът, който ескортираше Миньо и Алби на няколко крачки зад тях. Шумът на океана и мирисът на солена морска вода изпълваха тишината.