— Отговорете й — подкани Томас. — Моля ви. Нищо лошо не сме направили — само излязохме да видим какво има наоколо. Да не сме затворници?
И този път никой не отговори.
— Кажете нещо! — викна Тереза.
Жената се завъртя и спря пред тях.
— Да не мислите, че на мен ми харесва? — тросна им се. После се огледа като някой заловен да краде и сниши глас. — Съжалявам. Наистина. Правете каквото ви се казва и всичко ще мине по-леко. Искаме само да ви покажем колко по-добре е да си стоите вътре.
Тя ги изгледа продължително, обърна се и продължи покрай външната стена на сградата. Никой не каза нито дума повече. Излязоха на път. Той продължаваше надясно, виеше се из полето и се губеше в гората в далечината. Вляво навлизаше в комплекса и се превръщаше в стръмна рампа, слизаща надолу под сградата. Без да се подвоуми, жената стъпи на асфалта и сви вляво, към мрака на тунела на трийсетина крачки пред тях.
Томас се огледа. Виждаше високите гранитни стени на комплекса на ЗЛО и звездите над тях, разпръснати из тъмното небе. Страшно му се искаше да зърне луната.
Пътят се спусна стръмно и скоро се озоваха под сградата, в широк и тъмен тунел. Някои вероятно бе изключил осветлението, защото едва ли иначе пространството можеше да се използва.
Чу се звук, който го накара да застине насред крачка. Беше кошмарен, нещо средно между крясък и стенание. Едва ли бе човешки. Косата му настръхна, внезапен ужас стегна гърдите му. Беше толкова тъмно, че едва различаваше силуета на жената пред тях. Тя спря, обърна се, извади фенерче и го включи. Прокара светлия лъч по лицата им, сетне го насочи вляво. Там имаше паянтова желязна врата, заключена с верига и катинар. Без да каже и дума, вторият пазач остави Миньо и Алби, пристъпи към вратата и отключи катинара. Острото дрънчене на веригата разцепи тишината. Мъжът пусна веригата на земята и отвори вратата.
— Влизайте — нареди той. — Искаме само да ви изплашим — те няма да могат да ви сторят нищо. Обещавам.
— Какво има вътре? — попита Томас.
— Побърканяци — отвърна жената с нехаен глас, който никак не се връзваше със страшната дума. — Понякога се налага да ви напомним колко ужасна може да е тази болест.
— Те няма да ви наранят — повтори мъжът. Говореше с мрачен глас. — Ще ви изплашат до смърт, но няма да ви наранят.
— Хайде, момчета — Миньо подмина пазачите. — Да идем да видим какво толкова има в тая дупка от ада.
Томас не искаше да върви. Всички кошмари, които го бяха спохождали някога, сега се надигаха в него. Тереза обаче не беше толкова изплашена. Тя доближи вратата, след нея и Алби. Томас ги последва.
17.
224.10.20/2:28
Засега най-страшното бе мракът. Макар жената да продължаваше да им осветява пътя отзад, лъчът сякаш се поглъщаше от гъста черна мъгла. Те крачеха, стъпка по стъпка, по хрущящия чакъл надолу по тесен път, затворен от двете страни с висока ограда. Решетките й бяха на разстояние от десетина сантиметра една от друга, дълги надлъжни тръби преминаваха над основата и под върха им. Ако имаше нещо от тази страна на оградата Томас не можеше да го различи.
— Уф, ама че страшно — подметна Миньо и гласът му отекна надалеч. — Алби, хвани ми ръката.
— Стига си се майтапил, глупчо — скастри го Алби.
Обувките им стържеха чакъла и ехото от звука бе като зловещ шепот. Томас усещаше, че го завладява клаустрофобия. Трябваше да събере цялата си воля, за да не се обърне и да хукне обратно. Продължиха навътре.
Скоро стигнаха тухлена стена, решетките от двете страни опираха в нея. Задънена улица. Това само засили паниката на Томас.
— Сега какво? — попита той и се подразни от страха, който се долавяше в гласа му. — Да се връщаме ли?
— Разбира се, че ще се върнем — заяви Тереза. — Сигурно това беше тест, за да видят дали ще се престрашим…
Миньо й изшътка и опря пръст на устните си. Гледаше надолу и се ослушваше. Изглеждаше като призрак на мъждивата светлина, идваща зад тях.
— Някой приближава — рече той и посочи решетките отляво. — Оттам.
Томас погледна в посоката, която сочеше Миньо, но зад оградата имаше само непрогледен мрак. А после и той долови звука. Макар че никой от четиримата не помръдваше, зад оградата определено се чуваха стъпки. Стори му се, че чува други и зад тях, и той се извърна. Сега вече звукът идваше отвсякъде и се усилваше.