ЗЛО е добро.
18.
224.10.20/3:14
Непознатият посочи черната дъска и кимна със сериозен вид, а устните му потрепнаха, сякаш се готвеше да заплаче. После прибра отново дъската под мишница.
Томас тъкмо понечи да го заговори, когато мъжът се обърна и се отдалечи. Нямаше друг избор, освен да го последва — инак трябваше пак да се върнат в ямата. Побърканяците от двете страни продължаваха да вият неистово, да крещят, да се зъбят и да протягат ръце. За Томас те се бяха превърнали само във фонов шум, той не сваляше втренчен поглед от гърба на непознатия.
Докато го следваха, те напуснаха тунела и трябваше да мине известно време, преди да осъзнаят, че ужасяващите звуци са утихнали. Мъжът ги отведе при металната врата, отвори я и пристъпи отвън. Почака, докато Томас и останалите сторят същото, сетне я затвори. Пазачите стояха там, където ги бяха оставили, и наблюдаваха мълчаливо сцената. После един от тях се приближи, вдигна веригата от земята и заключи вратата. Виковете на побърканяците сега бяха само далечно ехо.
Томас и приятелите му стояха притиснати един до друг, събрали се инстинктивно в защитен кръг. Алби и Миньо бяха смълчани, Тереза изглеждаше разтърсена от преживяното. Томас не можеше да свали поглед от непознатия мъж, който им бе показал странния надпис.
ЗЛО е добро.
Междувременно мъжът се приближи към тях и спря на няколко крачки. Огледа ги бавно, един по един и заговори за първи път:
— Вероятно се питате кой съм — поде той. Говореше бавно и спокойно. Прекалено спокойно, като се имаха предвид обстоятелствата. — Така и би трябвало. Видяхте бремето, което съм принуден да нося, тежестта, легнала на плещите ми. Три думички, приятели мои. Само три думи. Но се надявам тази нощ ви е научила, че тези три думи са най-важните на света.
— Кой сте вие? — попита Алби, изричайки въпроса, който вероятно измъчваше и останалите. — Тук ли… работите?
Мъжът кимна.
— Казвам се Джон Мичъл. Аз… — Той млъкна, покашля се и опря ръка на гърдите си. — Аз бях много важен за тази организация. Навремето. Някога. Аз бях… Аз… събрах оцелелите. Водачите. Доведох ги тук. Имах идея, приятели. Аз имах… идея! — Той изкрещя последната дума и от устата му се разлетя слюнка.
Томас отстъпи назад и останалите го последваха.
— Но после… виждате ли — продължи Джон Мичъл и сега очите му бяха разширени, изцъклени. — После се разболях от изблика. Проклетият… изблик. Положих толкова усилия да помагам на хората. — Главата му клюмна и по бузите му се търкулнаха сълзи. — Не е честно точно аз да се разболея. Скоро ще отида при…
Погледът му ги подмина, насочен към вътрешността на тунела. Към ямата.
— Но не бива… — заговори отново. — Не бива да свърша житейския си път тъй недостойно. Не и аз. Не и човекът, създал Коалицията за спасяване на света, борил се за оцеляването й, доказал важността й. Ще захвърлите ли такъв човек в ямата? Питам ви? Ще го направите ли?
Мъжът бе втренчил поглед в Томас. В гласа му се долавяше надигаща се истерия.
— Ще… го направите ли?
Томас поклати глава и изведнъж осъзна, че е много по-изплашен, отколкото от каквото и да е друго през тази нощ.
Джон Мичъл пристъпи към групата, толкова неуверено, че сякаш бе залитнал. Лицето му лъщеше от сълзи.
— Не съм тук, за да ви искам услуга — рече той. — Дойдох, за да ви покажа, че нямате избор. Длъжни сте да помогнете… на хора като мен. Да помогнете на бъдещите хора като мен. Разбирате ли? — Той подчерта последните думи, докато ги гледаше със сърцераздирателна печал в очите.
Пазачите не помръдваха, сякаш бяха восъчни фигури. Сенките пречеха да се видят очите им.
— Ние… разбираме — отвърна Тереза с далеч по-уверен глас, отколкото вероятно щеше да е гласът на Томас при тези обстоятелства. — Съжаляваме, че сте се заразили. Нашите родители също са болни и знаем какво е.
Лицето на мъжа внезапно се преобрази в ужасна, трепереща, червена маска. Очите му се изцъклиха, от устата му бликна гневна тирада: