— Джон Мичъл, човекът, благодарение на когото всички ние сме тук сега, го помоли да го направи. — Тя отвори вратата. — Хайде, трябва да си лягаш. Ще мине доста време, преди отново да се срещнеш с приятелите си.
— Колко? — попита Томас, изненадан от внезапното съобщение. Не му беше хрумвало, че ще ги разделят.
— Няколко години, така ми казаха — отвърна жената. — Чака ви доста работа, а и всеки има нужда от сън. Така че… без повече среднощни забавления. Заради собствената ви безопасност. — Тя се обърна и се отдалечи забързано.
Томас влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея, загледан в скучната, позната до болка обстановка, която обитаваше, откакто го бяха докарали в комплекса на ЗЛО.
„Няколко години“ — бе казала жената. Изведнъж го споходиха нови опасения. Ами ако му забранят да се среща и с Тереза?
Ако не им позволят да работят над проекта с лабиринтите? Не, Маквой каза, че се нуждае от помощта им. Едва ли случката от тази нощ ще промени нещо. Той се изтегна на леглото, но не успя да заспи. Скоро часовникът изписука, напомняйки, че е време за закуска, ала той все още не можеше да се отърси от видяното през тази нощ. Мисълта, че само преди няколко часа е бил на крачка от тълпа побърканяци, споменът за виковете им, за злощастното им съществуване. Те бяха хора, ала същевременно в тях нямаше нищо човешко. Спомни си за Джон Мичъл и жалкия край на живота му.
Замисли се за изблика. За тази отвратителна напаст.
А ЗЛО искаха да открият лек срещу нея. Искаха да им помогне. Не трябва ли и той да го иска? Главата го болеше от всички тези въпроси, а междувременно бе дошло време за закуска. На вратата се почука. Беше доктор Пейдж.
Томас я попита знае ли за среднощните събития. Тя му отговори с тъжна усмивка.
20.
225.05.11/18:13
След няколко месеца Томас преживя един от най-лошите си дни.
Всичко започна с повече медицински изследвания, отколкото някога му бяха правили. Взеха му кръв, разбира се, но и плазма, сетне го накараха да върти педалите на велоергометъра в продължение на четиресет и пет минути, като прикачиха всякакви датчици към тялото му. През цялото време стомахът му се свиваше болезнено. Имаше чувството, че го пробождат хиляди ножове, и с напредването на деня болката само се усилваше. Скоро след това към мъчението се присъедини и главоболие и това го накара да напусне преждевременно урока на мистър Гленвил. Естествено, спечели си неодобрителен поглед. После и мис Дентън му прати бележка, че съжалява, задето е пропуснал урока си, и посланието бе повече от ясно.
След тяхното „бягство“ всички учители се държаха малко по-резервирано с него. Дори доктор Пейдж, която винаги бе мила, вече сякаш не се усмихваше толкова искрено. В очите й се спотайваше нещо, по-точно хиляди неща, за които той нямаше представа, и като че част от нея би искала да ги сподели.
Но Томас би изтърпял с радост болките в корема и главата, стига да му позволяваха отново да се среща със своите приятели. Сърцето му се свиваше всеки път, когато си припомняше имената им. Колко забавни бяха онези нощи след самотата, наложена му от хората от ЗЛО. Напоследък бяха преустановени дори срещите с Тереза и той започваше да се безпокои, че няма да го вземат да работи в пещерите.
Дните на безгрижно скитане из подземията бяха отминали отдавна. Сякаш някаква гигантска космическа катастрофа бе изместила завинаги нормалния ход на времето, бе го разтегнала до безкрайност.
Същата нощ Томас си легна, без да изяде вечерята си. Не беше хапвал нищо от обяд, ала стомахът му бе така свит, че не би понесъл дори залък. Чувстваше се напълно опустошен. И макар да бе изтощен до смърт, сънят не идваше. Когато затвори очи, той усети неприятно бръмчене в главата.
Томас седна и огледа стаята. Чуваше… или по-скоро… усещаше… някакво бръмчене, дълбоко навътре в пулсиращата болка в главата му, която го измъчваше от дни насам. Той завъртя глава и притисна с пръсти слепоочията. Изправи се с намерение да повика доктор Пейдж, да помоли за нещо, което да му помогне да заспи, ала бръмченето се върна, още по-силно.
Томас падна на леглото, сви се на кълбо и притисна главата си с ръце. Всъщност бръмченето не бе източник на болката. Беше нещо непознато за тялото му, нещо чуждо. Какво ли нелепо изпитание му бяха подготвили този път от ЗЛО?
Бръм-бръм-бръм…
По-силно и по-високо, всеки път. Усещаше го като нашествие в тялото си, плашеше го и пробуждаше спомени за побърканяците. Дали така не губи човек разсъдък? Като чува и вижда неща, които не съществуват.