„Може да са ни излъгали — рече си той. — Може би не сме невъзприемчиви към болестта.“
Бяха казали, че Нют не е муни. А възможно ли е…
Бръм!
Той се претърколи по гръб и втренчи поглед в тавана, все така притиснал глава, сякаш това би могло да помогне. Доктор Пейдж. Трябва да я повика.
„Томас.“
Този път беше глас. Ала същевременно и не беше глас. Вибрация, нещо, което разтърсваше ума му, смущение, което превръщаше бръмченето в дума. Той се изправи бавно, разперил ръце за равновесие.
„Томас, аз съм, Тереза.“
Сега вече със сигурност полудяваше. Чуването на гласове — най-старият и най-често срещан симптом.
— Ааа… — произнесе той.
„Получава ли се? Наистина ли се получава?“
Последната дума се стовари между очите му като гръмотевица. От болка краката му се подгънаха и той рухна на пода. Никога досега светът около него не бе губил така солидните си очертания, не бе се лишавал от форма и вещественост.
— Тереза? — попита той на глас. — Тереза?
Никакъв отговор. Разбира се, че няма да има отговор. Той полудява. Пипнал е изблика и скоро ще стане побърканяк. Животът му свърши.
„Изслушай ме — продължи гласът и думите препускаха право в ума му. — Ако ме чуваш, потропай на вратата. Така ще разбера със сигурност.“
Томас се подпря на колене. Предполагаше, че няма какво да губи, и затова, докато светът наоколо се люшкаше, допълзя до вратата. Колкото и да бе странно, гласът в главата му бе като присъствие и макар да не знаеше как да го обясни, усещаше близостта на Тереза. Стигна вратата, която се издигаше над него като планина.
„Томас? — появи се отново гласът. — Томас, моля те. Кажи ми, че се е получило. Отне ми месеци, докато разбера. Ако можеш да ме чуеш, ПОТРОПАЙ НА ВРАТАТА!“
Тя извика последните думи и те го пронизаха като поредица от резки удари вътре в черепа, сякаш му забождаха игли.
Томас се олюля, подпря се на вратата и сви ръка в пестник.
„Това, което ще направиш — помисли си, — може да е последният пирон в ковчега, в който те е повалил избликът. Ако грешиш, скоро ще се увериш, че напълно си превъртял.“
Отново този глас. Тереза.
„Томас? Томас? Вдигни шум!“
И той го направи. Замахна с две ръце и стовари юмруци върху вратата, сякаш се опитваше да събори преградата към собствената си свобода. „Щом си се хванал на хорото, ще го играеш докрай.“ Беше прочел този израз в една от книгите, които му бяха дали. Близо десет секунди ръцете му блъскаха твърдата повърхност, докато не усети остра болка в кокалчетата.
След това рухна на пода, опитвайки се да си поеме дъх. Чуваше стъпки в коридора, викове, някой сигурно идваше да провери какво става с него. Но преди да се появят, в главата му отново изплува гласът:
„Добре, чух те.“ Беше Тереза и този път долови вълнението й. А след това изчезна. Както гласът, така и присъствието й. В миг, сякаш някой бе духнал свещ.
Вратата се отвори и доктор Пейдж застана на прага.
— Какво, за бога, те е прихванало? — попита тя.
21.
225.05.12/19:44
Следващият ден бе истинско мъчение за Томас. Нямаше търпение да види Тереза — дори само за няколко минути. За пет минути. Искаше само да я погледне в очите и да попита: Ти ли беше? Щеше да разбере веднага, а необходимостта от потвърждение го измъчваше отчаяно. Докато закусваше, докато му вземаха обичайните изследвания, докато минаваше урок след урок, един и същи въпрос отекваше в главата му.
„Дали не полудявам?“
Опита се да сподели с доктор Пейдж страховете си, когато тя дойде при него сутринта.
— Откъде всъщност знаете, че съм муни? — попита я той с привидно безразличие.
— Не е трудно да се определи — отвърна тя и го поведе по коридора. — Съществуват няколко специфични индикатора в кръвта ти, в твоята ДНК и гръбначната ти течност, които са характерни за всички мунита. Тези индикатори липсват при хората, които нямат имунитет. Отне ни доста време и сериозни изследвания, за да го открием.
Той се замисли над думите й. Май му казваше истината.
— Освен това — добави тя — притежаваме двойно потвърждение при хора като теб и останалите опитни екземпляри, които събрахме.
— Какво означава това?