Ала след като престана да гледа на всичко само в черно-бели краски, той започна да вижда своите мисли и съзнанието си като неща, които може да манипулира. Малко по-късно можеше да се похвали с известен прогрес. Първоначално прогонваше всякакви мисли от главата си и се стараеше да не се съсредоточава върху конкретна идея, и почти веднага изникваше нещо — беше зона в ума му, която сякаш не бе част от него. Тогава я притискаше, опитваше се да мине през нея и повтаряше само една дума: Тереза.
Най-сетне една нощ по-скоро почувства, отколкото чу, че Тереза е получила посланието му. Сякаш я беше сръчкал с ръжен. Едва не извика от радост и не подскочи от леглото — усещаше, че вече е близо. Молеше се само да не й е причинил болка.
„Продължавай — подкани го тя. — Почти стигна до края. И следващия път се постарай да не ми изгаряш очните ябълки.“ Нямаше представа какво има предвид, но въпреки това се усмихна. И продължи с опитите.
22.
226.03.09/20:12
„Не мога да заспя“ — оплака се Томас на Тереза. Беше изминала почти година откакто най-сетне бе овладял напълно телепатията.
„Може би защото едва мина осем часът — отвърна тя. — А и ти не си застаряващ хубавец, че да се кахъриш за външния си вид.“
„Ей, нямам нищо против да си лягам рано против бръчки. Инак как според теб ще поддържам това прекрасно лице?“
Тя се разсмя. Приличаше на слабото бръмчене от първите й опити да се свърже с него.
„Да, краката ми омекват всеки път, щом те видя.“
„Което не се случва никога.“
„Именно.“
Настъпи продължителна пауза, ала най-невероятното в тяхната връзка бе, че дори когато не разговаряха помежду си, те можеха да усещат присъствието на другия. След месеци на упорити упражнения той почти изпитваше чувството, че тя е в стаята с него. Очакваше с нетърпение всяка нощ и се измъчваше, когато денят се нижеше бавно.
„Как върви планът?“ — попита, макар да знаеше, че това ще я подразни. Всъщност, задаваше този въпрос всяка нощ тъкмо защото се надяваше да я подразни. Но този път не получи обичайния свадлив отговор.
„Струва ми се, че успях да го измисля.“
Томас се надигна.
„Наистина?“
„Е, не съвсем. Хайде, време е да си лягаш.“
Томас завъртя очи. Усети, че Тереза долови реакцията му.
Макар че вратите им оставаха отключени, Томас знаеше, че ги държат под наблюдение. А и все още не можеше да се отърси от преживяното през онази нощ. На няколко пъти след това бяха правили опити да се измъкнат и да потърсят приятелите си, но неизменно ги пресрещаше някой пазач, който любезно, но твърдо ги подканяше да се върнат в стаите си.
— Моля ви, прибирайте се. За ваше добро е.
Винаги и всичко беше „за тяхно добро“.
И въпреки че едва ли разполагаха с най-добрия готвач на света, храната бе едно от нещата, които Томас очакваше с нетърпение. Най-малкото в ЗЛО се ценеше повече количеството, отколкото качеството и за Томас това бе напълно достатъчно.
Колкото повече растеше, толкова повече се усилваше гладът му.
Ала не само храната го интересуваше на този свят. Тереза, която, за разлика от него учеше много повече за компютри — оказа се, че и уроците им са различни, — бе получила информация, че конструкцията на лабиринтите е в завършваща фаза и че ЗЛО скоро ще очаква помощта им за неща като програмирането на фалшиво небе и изпитанията на системите за оптическа илюзия. Арис и Рейчъл, другите две деца, с които все още не се бяха срещали, също бяха включени в проекта.
Оказа се, че Тереза има афинитет към компютрите, и затова обучението й бе насочено предимно в тази посока. Беше много по-добра в това, отколкото бяха очаквали.
„Можем да го направим“ — рече му една сутрин, събуждайки го от дълбок сън.
Томас потърка унесено очи, без да си дава труда да пита за какво говори. И без това сама щеше да му каже. Винаги го правеше.
„Познавам системата на наблюдателните камери като дланта на ръката си. Направих записи, за да маскираме движението си тази нощ, сетне се върнах назад и изтрих всички мои действия. Готово е.“