Стивън долови предупреждението в гласа на мъжа. Това, което следваше, нямаше да е никак добро.
— Ще се наложи да преглътнеш загубата на някои неща и да насочиш мислите си към въпроси, по-важни от твоето съществуване — продължаваше мъжът. — Ако не открием лек до няколко години, човечеството ще загине. Така че, Томас, ето какво ни предстои. Искам първо да станеш и да ме последваш навън. И няма да повтарям.
Мъжът задържа за миг непоколебимия си поглед в очите му, после се обърна и пое към вратата.
Стивън се надигна и го последва.
2.
221.11.28/9:56
Когато излязоха в коридора, Стивън за първи път, откакто бе дошъл, зърна другото дете. Беше момиче. Имаше кестенява коса и изглеждаше малко по-голяма от него. Но беше трудно да прецени, тъй като успя да я зърне само за миг, преди жената, която я водеше, да я вкара в съседната стая. Вратата се захлопна и докато я подминаваха, той успя да прочете надписа върху бялата повърхност: „31 К“.
— Тереза нямаше проблеми с приемането на новото си име — рече мъжът със зеления комбинезон, докато крачеха нататък по мъждиво осветения коридор. — Разбира се, това може да е, Защото е искала да забрави старото.
— И какво е било то? — попита Стивън с престорено любезен глас. Ала в действителност искаше да знае. Ако момичето наистина се е предало толкова лесно, може пък той да продължи да я нарича с предишното й име — нещо като услуга на възможен приятел.
— И без това ще ти е трудно да забравиш своето име — гласеше отговорът. — Не бих искал да товаря паметта ти с още едно.
„Никога няма да го забравя — зарече се Стивън. — Никога“.
Той си даде сметка, че някъде в крайчеца на съзнанието си вече е променил позицията си, макар и все още не напълно. Вместо да настоява да го наричат Стивън си бе обещал никога да не забравя, че се казва така. Дали пък вече не се е предал? Не! Едва не го извика на глас.
— А вие как се казвате? — попита, опитвайки се да промени насоката на разговора.
— Рандал Спилкър — отвърна мъжът, без да забавя крачка. Свиха зад ъгъла и се приближиха към поредица асансьори. — Повярвай ми, преди не бях такъв гадняр. Светът, хората, за които работя… — той махна неопределено с ръка, — всичко това превърна сърцето ми в късче антрацит. Толкова по-зле за теб.
Стивън не отговори, тъй като се питаше къде ли отиват. Вратата на асансьора издаде мелодичен звън, отвори се и те пристъпиха вътре.
Стивън седеше в странно кресло с монтирани в него прибори, които се опираха в краката и гърба му. Безжични сензори, всеки един с размер на нокът, бяха прикрепени към слепоочията, шията, китките, сгъвките на лактите и гърдите му. Той гледаше как на монитора пред него с писукане се изписва разнообразна информация. Мъжът с комбинезона седеше в съседното кресло и следеше събирането на данни.
— Съжалявам, Томас. Обикновено чакаме по-дълго, преди да се стигне до това — заговори Рандал. Гласът му бе поомекнал. — Трябваше да ти оставим малко повече време, за да си избереш сам ново име — както направи Тереза. Но времето е лукс, с който не разполагаме.
Той вдигна сребърна пръчица с един заострен и един заоблен край.
— Не мърдай — рече и се наведе към него, сякаш се готвеше да му прошепне нещо в ухото. Преди Стивън да попита какво става, той почувства внезапна и остра болка в шията, точно под брадичката, и после неприятното усещане, че нещо се е забило в гърлото му. Извика, ала всичко приключи преди още да е започнало и не усети нищо друго, освен надигаща се в гърдите му паника.
— К-к-какво б-беше това? — попита, заеквайки. Опита се да стане от креслото въпреки всички прикачени към него неща.
Рандал го бутна обратно. Не беше никак трудно, като се имаше предвид, че бе дваж по-едър от него.
— Болков стимулатор. Не се безпокой, ще се разтвори и ще се отмие с времето. А когато това стане, едва ли ще имаш нужда от нов. — Той сви рамене, като че казваше: „Какво друго ти остава?“. — Но винаги можем да ти поставим друг, ако ни принудиш. Така че, успокой се.
Стивън се мъчеше да си поеме въздух.
— И за какво е той?
— Ами, зависи… Томас. Двамата с теб ни чака доста дълъг път. А и не само нас. Но днес, точно сега, можем да минем напряко. По малка пътечка в гората. Трябва само да ми кажеш името си.
— Това е лесно. Стивън.
Рандал подпря брадичката си с ръце.